Джеръм Джеръм - Джентълмени и привидения

Той каза, че това го дразни. В този миг от двора дойде лек шум и той трепна и почерня като истинска смърт.

— На вас ви е лошо! — извиках и скочих от леглото, притичвайки към него. — Кажете мога да направя за вас? Искате ли да пийна малко бренди й после да ви почерпя с неговия дъх?

Той помълча минутка, вслушвайки се напрегнато, после въздъхна с облекчение и сянката отново се върна на бузите му.

— Нищо, всичко е наред — промърмори. — Аз си мислех, че е петел.

— Какво говорите! За петлите е още рано — казах. — Още е едва средата на нощта.

— О, на тези проклети птици не им пука — горестно отговори той. — С еднакво удоволствие крещят посред нощ, както и във всяко друго време. И даже с още по-голямо удоволствие, ако знаят, че с това ще развалят някому вечерта. Мисля, че го правят нарочно.

И той ми разказа как един негов приятел, призрак на човек, убил водопроводния инкасатор, имал привичката да посещава една къща на Лонг-Ейкър, в мазето на която държали курник и всеки път, когато оттам минавал полицай и светлината на фенерчето му попадал в зарешетеното прозорче на мазето, старият петел си представял, че това е слънцето и веднага почвал да кукурига като луд, в резултат на което бедиият дух бил принуден да се възнесе и имаше случаи, когато той се връщаше вкъщи преди да стане един часа през нощта, обсипвайки с ужасни проклятия петела, заради когото посещението му на земята се ограничаваше в някакви си четиридесет минути.

Съгласих се, че това е доста несправедливо.

— Абсолютна безсмислица — продължи той, — изобщо не мога да разбера за какво е мислил старецът, създавайки всичко това. Много пъти съм му казвал — определете време и нека всички да се подчиняват — да речем четири часа сутрин през лятото и шест през зимата. Тогава всичко ще ти бъде ясно.

— А какво правите, ако няма наблизо петел? — попитах. Той се приготви да ми отговори, но отново изведнъж се сепна и се ослуша. Този път аз отчетливо чух как в съседния дом, у мистър Баулс, два пъти пропя петел.

Погледнах часовника си и казах, че е три и половина.

— Ето ви на — каза той, надигайки се и протягайки ръка към шапката си. — С такива обстоятелства ни се налага да се съобразяваме. Интересно, колко ли е часът?

Погледнах часовника си и казах, че е три и половина.

— Така си и мислех — изръмжа той. — Ще й извия врата на тая дяволска птица, стига само да мога да се добера до нея.

И се приготви да си тръгва.

— Ако бихте почакали за минутка — казах, отново измъквайки се от кревата, — аз бих се разходил с вас.

— Това би било твърде любезно от ваша страна — отбеляза той нерешително. — Но не е ли жестоко да ви мъкна по улицата?

— Съвсем не — отговорих. — С удоволствие ще се разходя. — И се облякох набързо и взех чадър, а той ме хвана под ръка и ние заедно излязохме на улицата.

До самата врата срещнахме Джонс, тукашния констебъл.

— Добър вечер, Джонс — казах (на Бъдни вечер винаги съм настроен приветливо).

— Добър вечер, сър — отговори ми той, както ми се стори малко нелюбезно. — Ще се осмеля да ви попитам какво правите тук?

— Ами нищо — обясних аз, очертавайки във въздуха дъга с чадъра, — просто излязох да поизпратя малко своя приятел.

— Какъв приятел?

— Ах, да, разбира се — разсмях се аз, — забравих. За вас той е невидим. Това е призракът на джентълмена, който уби уличния певец. Ще се разходя с него до ъгъла.

— Хм, аз на ваше място не бих правил това, сър — каза Джонс сурово. — Съветвам ви да се разделите с вашия приятел тук и да се върнете вкъщи. Може би вие не си давате съвсем сметка, че сте излезли на улицата в облекло, което се състои само по пижама, чехли и нощна шапчица? Къде са ви панталоните, например?

Не ми хареса тонът, с който ми говореше. И казах:

— Джонс! Не би ми се искало да правя това, но се боя, че ще ми се наложи да съобщя там, където трябва за вашето поведение: струва ми че сте си пийнали повечко. Панталоните ми се намират там, където трябва да бъдат — на мен. Отчетливо помня, че ги обух.

— Не. Сега във всеки случай те не са на вас — заяви той.

— Моля за извинение, но настоявам, че са на мене — отвърнах. — Мисля, че най-добре би било да знам.

— И аз мисля така — каза той. — Но мисля още, че вие все пак не знаете. А сега нека влезем в дома и да прекратим всичко това.

В същото време на вратата се появи чичо Джон, очевидно събуден от нашата разправия, а на прозореца се показа и леля Мария по нощна шапчица.

Аз им обясних грешката на констебъла, стараейки се по възможност да не водя разговора в сериозен план, за да не причинявам неприятности на полицая. И се обърнах към привидението, за да потвърди и то моите думи.