Джеръм Джеръм - Джентълмени и привидения

Духът видимо се зарадвал и се преизпълнил с благодарност, виждайки, че Джо е готов да го последва; той се насочил към таванското помещение, показал с ръка нагоре и изчезнал.

„Е, този път, надявам се, той го улучи“ — казал си зет ми; и на следващия ден работата закипяла.

Три дни им били нужни, за да разградят напълно покрива и единственото, което намерили било птиче гнездо и като го завладели, покрили дома с брезент, за да го предпазят от влагата.

Изглеждало, че всичко това би трябвало да откаже нещастника от по-нататъшно търсене на съкровища, но къде ти!

Той заявил, че тука сто на сто има нещо, иначе привидението не би се захванало да идва през цялото време и след като е стигнал толковна далеко, то ще отиде до края и ще разгадае тайната, каквото и да му струва.

Нощ сред нощ се надигал от постелята си и тръгвал след призрачния стар измамник по цялата къща. Всяка нощ старецът му посочвал ново място и всяка сутрин след това моят зет се захващал да руши мелницата в посоченото място и да търси съкровището. След три седмици в мелницата не останала нито една стая, годна за живеене. Всички стени били разкъртени, подовите покрития вдигнати, таваните разбити. И тогава визитите на призрака се прекратили точно толкова внезапно, както и започнали; и моят зет получил възможност в свободното си време да строи мелницата отново.

Какво е подтикнало стария призрак да изиграе такава глупава шега с човек семеен, при това изряден данъкоплатец? Това вече не мога да кажа.

Някои говореха, че духът на злобния старец е искал да накаже моя зет — защото той в самото начало не вярвал; други твърдят, че това сигурно е бил призракът на някакъв покоен местен водопроводчик или стъклар, за когото, естествено, е било приятно да види как разрушават къщата.

Но в действителност никой нищо не знаел.

Пийнахме още пунш, а след това помощникът на нашия свещеник ни разказа още една история.

Аз съвсем нищо не разбрах от неговия разказ, тъй че няма да мога да ви го предам. Никой от нас нищо не разбра. А беше съвсем добър разказ, ако се съди по материала. Там имаше огромно количество сюжети и толкова събития, че биха стигнали за дузина романи. Никога по-рано не бях слушал разказ, в който да се вместват толкова събития и толкова различни персонажи.

Струва ми се, че в този разказ бяха включени всички хора, с които разказвачът се е познавал, които е срещал и за които някога нещо е слушал. Бяха стотици. След всеки пет секунди той въвеждаше в повествованието си нова група действуващи лица и заедно с тях — съвършено новичък набор от събития.

То беше примерно такъв разказ:

Е, и тогава чичо ми излезе в градината и взе пушката си, но, разбира се, нея там я нямаше, а Склогинс каза, че не вярва в това.

— В какво не вярва? Какъв Скрогинс?

— Скрогинс! Та нали той беше онзи втори човек, това бе жена му.

— Каква жена? Какво общо има пък тя?

— Господи, та нали ви разказвам. Точно тя е намерила шапката. Дошла в Лондон със своята братовчедка — нейната братовчедка ми се пада балдъза, а втората племенница е женена за човек с фамилия Евънс, а Евънс, когато всичко свърши, занесе сандъчето на мистър Джейкъбс, защото бащата на Джейкъбс бе виждал този човек, когато той е бил жив, а когато умрял, Джоузеф…

— Послушайте, оставете на мира Евънс и сандъчето. Какво стана с вашия чичо и с пушката?

— С пушката? С каква пушка?

— Ами с тази пушка, дето вашият чичо винаги я държал в градината и дето я нямало там. Какво е направил с нея? Застрелял ли е, какво ли, някого от тези хора — Джейкъбси или Евънси, или Скрогинси, или Джоузефци? Защото, ако го е направил, то би било хубаво и полезно дело и ние бихме били радостни да чуем за това.

— Не, какво говорите? Как би могъл!? Та нали го зазидаха жив в стената и когато Едуард Четвърти заговори с абата на тази тема, сестра ми каза, че при нейното здравословно състояние тя не може и не иска, тъй като това заплашва живота на детето. Те го кръстиха Хорейшо в памет на собствения си син, който бе убит при Ватерло още преди да се роди и самият лорд Непир казваше…

— Но чуйте, вие знаете ли за какво говорите? — попитахме го ние.

Той отговори, че не, но за сметка на това знае, че в този разказ всяка дума е истина, защото неговата леля е видяла всичко със собствените си очи.

Тогава ние го завихме с покривката и той заспа.

Чак тогава разказа своята история чичо. Чичо каза, че това е съвсем истинска история. И че тя би трябвало да се назове —