Джеръм Джеръм - Мисис Корнър се разплаща

— Не, не мисля — отвърна мис Грин. На лицето на мистър Корнър се изрази обратното пропадане в областта на ниските температури. — Аз мисля, че най-добрият изход за вас ще бъде вие да й простите.

Тази мисъл изобщо не му направи впечатление. Мис Грин се огледа, за да се убеди, че вратата е добре затворена и за секунда се ослуша: няма ли някой наблизо.

— Сигурно не сте забравили — мис Грин, в допълнение към останалите мерки за безопасност, заговори шепнешком — за какво говорехме на закуска през онази първа сутрин, когато пристигнах у вас? Още тогава Еми каза, че не би било лошо понякога да си пийвате.

— Да, да — мистър Корнър започна да си спомня. — Но нали тя каза само да си „пийвам“.

— Е, и какво, вие наистина си „пийнахте“ — продължи своето мис Грин. — Освен това тя съвсем нямаше предвид „пийване“. Тя подразбираше най-истинско пиянство, но не й се искаше да го назове по такъв начин. След вашето излизане ние си поговорихме още. Тя каза, че би дала всичко, само и само вие да приличате повече на обикновените мъже. А именно такъв тя си представя обикновения мъж.

Недосетливостта на мистър Корнър изваждаше мис Грин от равновесие. Тя се наведе през масата и го разтърси:

— Нима не разбирате? Вие сте направили всичко това, за да й дадете урок. И тя е тази, която трябва да ви моли за прошка.

— Мислите ли?

— Мисля, че ако вие се държите както трябва, то днешният ден ще ви донесе успех, за какъвто даже не смеете да мечтаете. Излезте от вкъщи преди тя да се е събудила. Аз няма да й казвам нищо. Пък и няма да успея: трябва да стигна до Падингтънската гара за влака в десет. Когато се върнете вечерта, на всяка цена почнете да говорите пръв.

И мистър Корнър, преди да съобрази какво прави, се вдигна от стола си и целуна мис Грин.

Вечерта мисис Корнър седеше в гостната и очакваше мистър Корнър. Облечена бе тъй, като че се е приготвила за път, а в ъгълчетата на устните й се бяха явили тънки чертички и само техният вид накара сърцето му да падне в петите.

За щастие, той се оправи навреме и я поздрави с усмивка. Усмивката, която бе репетирал цял ден, не му се получи, но самият факт, че се усмихва, така потресе мисис Корнър, че думите замръзнаха на устните й. Това му даде неоценимото преимущество да заговори пръв.

— Е, как е — весело започна мистър Корнър, — как ти се хареса?

За миг мисис Корнър се изплаши, че новият недъг на нейния съпруг е преминал в хронично заболяване, но неговото все още усмихнато лице успокои страховете й, поне по отношение на последните мисли.

— Кога би желала да си го позволя още веднъж? Хайде, хайде — продължи мистър Корнър, като забеляза недоумението на жена си — не ми говори, моля ти се, че не помниш за какво ставаше дума на закуска първата сутрин след пристигането на Милдред. Ти намекна тогава, че аз бих бил къде-къде по-привлекателен, ако понякога си „пийвах“.

Мистър Корнър наблюдаваше внимателно съпругата си и видя, че миналото постепенно изплува от паметта й.

— Не ми се бе удавал досега случая да ти доставя това удоволствие — поясни мистър Корнър, — доколкото се стараех да запазя мислите си ясни заради работата и тъй като знаех какъв ефект ще има това върху мен. Вчера направих всичко, което беше по силите ми. Надявам се, че си останала доволна от мен. Макар че бих ти бил особено признателен, ако ти се задоволиш — разбира се, само на първо време, докато аз попривикна — подобни представления да се повтарят не по-често от веднъж на две седмици — добави мистър Корнър.

— Ти предполагаш… — започна мисис Корнър, ставайки от мястото си.

— Скъпа моя, аз не предполагам, аз знам — каза мистър Корнър, — че почти от първия ден на нашия съпружески живот, ти ме смяташ за лигльо. И не си го крила. Всичките ти представи за мъжете са почерпени от глупави книги и от още по-глупави пиеси. Ти страдаш от мисълта, че аз не приличам на тях. Е, какво пък, аз ти показах, че ако настояваш, бих могъл да заприличам на тях.

— Но ти ни най-малко не приличаше на тях — възрази мисис Корнър.

— Направих всичко, което беше по силите ми — повтори мистър Корнър. — Но не всички хора са създадени еднакво. Това, което ти видя, бе моят вариант на „пиян“.

— Аз не съм казвала „пиян“.

— Но подразбираше това — прекъсна я мистър Корнър. — Ние говорехме тогава за пияните. Мъжът в пиесата беше пиян и ти смяташе, че той е забавен.

— Той действително беше забавен — настоя мисис Корнър, обливайки се в сълзи, — именно такъв пиян имах предвид.