Джеръм Джеръм - Мисис Корнър се разплаща

— Ти ли си? — попита гласът на мисис Корнър. В него наистина се усещаше някаква страст, но не онази, която жадуваше да внушава мистър Корнър. Това само наля масло в огъня.

— Няма какво да разговаряш с мен, увиснала от прозореца, като че тука ти пеят серенади. Слез долу и ми отвори вратата! — разкрещя се мистър Корнър.

— Нямаш ли ключ? — попита мисис Корнър.

Вместо отговор, мистър Корнър отново се нахвърли на вратата. Прозорецът се затвори. Мина някое време и изведнъж вратата се разтвори така внезапно, че мистър Корнър, който я атакуваше, буквално влетя вътре.

Мисис Корнър слезе долу, готова вече да направи някои забележки. Тя не предвиждаше, че мистър Корнър, винаги толкова инертен, също ще се окаже готов — и даже по-добре от нея.

— Къде е вечерята? — възмутено извика мистър Корнър.

Мисис Корнър, поразена до такава степен, че чак се бе лишила от дар слово, стоеше и го гледаше с широко разтворени очи.

— Къде е вечерята? — повтори мистър Корнър, удивен най-искрено, че я няма. — Какво значи всички да си легнат да спят, когато господарят още не е в-в-в-в-ечерял?

— Случило ли се е нещо, скъпа? — раздаде се от горната площадка на стълбите гласът на мис Грин.

— Дръпни се, Кристофър — помоли мисис Корнър, — моля те и ми позволи да затворя вратата.

Мисис Корнър бе една от тези млади лейди, които не без грациозна надменност властват над привикналия с готовност да им се подчинява. Тези лейди леко се поддават на уплаха.

— Аз… желая… п-п-п-п-ечени бъбреци с п-п-п-ържени филийки — поясни мистър Корнър. — И д-да-вайте без приказки. Ясно? Не искам н-н-н-ищо да слушам.

— Господи, какво да правя? — зашепна уплашената до смърт мисис Корнър на своята задушевна приятелка. — Вкъщи няма никакви бъбреци.

— Лично аз бих му сварила няколко яйца — услужливо подсказа приятелката, — и бих насипала върху тях повече кайенски пипер. Най-вероятно е, той да не си спомни…

Мистър Корнър позволи да го отведат в столовата, служеща едновременно за гостна и библиотека. Двете лейди се постараха да разпалят колкото се може по-бързо кухненската печка.

Помагаше им облечената на бърза ръка слугиня, чието негодувание, съдейки по всичко, изчезна именно тогава, когато вила „Акация“ й даде повод да възнегодува истински.

— Никога през живота си не бих повярвала — с шепот призна побледнялата мисис Корнър. — Никога.

— Веднага си личи, че в къщата има мъж, а? — възхити се слугинята. Мисис Корнър й отвърна с шамар и по този начин малко облекчи душата си.

Слугинята отново придоби нормалното си невъзмутимо изражение, обаче операциите на мисис Корнър и нейната задушевна приятелка ни най-малко не се ускориха, понеже на всяка четвърт минута до тях достигаше ръмженето на мистър Корнър, който даваше допълнителни разпореждания.

— Боя се да вляза при него сама — каза мисис Корнър, когато всичко бе подредено на подноса. По тази причина задушевната приятелка я последва, а тилът прикриваше слугинята.

— Какво е това? — намръщи се мистър Корнър. — Аз наредих да се приготвят котлети.

— Прости, скъпи — заеквайки отвърна мисис Корнър, — но вкъщи няма месо.

— В образцово поренотомакинсво, квото, плагам, ти ркводиш — продължи мистър Корнър, наливайки си бира, — винаги трямим биштек. Ясн? Бфтеци.

— Ще се постарая да запомня, скъпи — каза мисис Корнър.

— Не ти ли се струва — произнесе между две глътки мистър Корнър, — че ти водиш домакинството съвсем не така, както трябва.

— Но, скъпи, аз ще се опитам… — проплака мисис Корнър.

— Къде са твоите книги? — внезапно изиска мистър Корнър.

— Моите книги? — повтори след него, изумена мисис Корнър.

Мистър Корнър удари с юмрук по масата и всичко в стаята, включително мисис Корър, подскочи.

— Не ме водете за носа, мила моя — каза мистър Корнър, — вие прекраснаете, че импвид вашите книги по водендмкинств.

Оказаха се в чекмеджето на бюфета. Мисис Корнър ги извади и с трепереща ръка ги протегна на мъжа си. Отваряйки напосоки една от тях, мистър Корнър сключи вежди и се наведе над текста.

— Не ти ли се струва, мила моя, че ти не умееш да смяташ? — попита мистър Корнър.

— Ме-мене, когато бях момиче, ме смятаха за способна по аритметика — запъвайки се, измънка мисис Корнър.

— Това — когато си била момиче, а сега — колко е двайсет и седем и девет? — свирепо изрева мистър Корнър.

— Трийсет и осем… и седем… — забърка се уплашената мисис Корнър.

— Знаеш ли умножаването по девет или не знаеш? — прогърмя мистър Корнър.