Джеръм Джеръм - Мисис Корнър се разплаща

— Знаех го! — изхлипа мисис Корнър.

— Давай тогава! — изкомандва мистър Корнър.

— Девет по едно — девет — започна с плач горката му съпруга. — Девет по две…

— Пжавай! — мистър Корнър бе неумолим.

И тя продължаваше, едва чуто и монотонно, хлипайки понякога, навяващият тъга еднообразен ритъм изглежда свърши своята работа. Когато съвсем отмалялата от страх мисис Корнър стигна до „девет по единайсет — деветдесет и девет“, мис Грин крадешком посочи към масата. Мисис Корнър уплашено погледна натам и видя, че очите на нейния господар и повелител са затворени. Някъде откъм главата му, отпусната между опразнената кана за бира и солниците, се разнасяше все по-усилващо се хъркане.

— Нищо няма да му се случи — каза мис Грин. — Затвори се в стаята си и легни да спиш. Сутринта Хариет и аз ще се погрижим за закуската. А ти по-добре не му попадай пред очите.

И мисис Корнър, благодарна, че някой й подсказва какво да прави, безпрекословно се подчини.

Към седем сутринта потокът от слънчеви лъчи напълни стаята и принуди мистър Корнър отначало да замига, после да се прозее и накрая да открехне едното си око.

— Срещай деня с усмивка — сънливо промърмори мистър Корнър — и той…

Мистър Корнър внезапно се надигна и се огледа наоколо. Не, това не беше креват. На пода в краката му се търкалят парчета от счупената кана. Преобърнатите солници и смачканите яйца са придали на покривката нов колорит. В ушите — някакъв звън. Това пък какво е? В края на краищата мистър Корнър бе принуден да стигне до заключението, че някой се е опитал да направи от него салата и на всичкото отгоре е прекалил с горчицата. Лек шум накара мистър Корнър да пренесе вниманието си към вратата. През тясна пролука в стаята надничаше зловещо сериозното лице на мис Грин. Мистър Корнър се изправи. Мис Грин се вмъкна в стаята, затвори зад себе си вратата и закри с гръб достъпа до нея.

— Надявам се, вие знаете какво… какво сте направили? — започна мис Грин.

Говореше с гробовен глас и нещастният мистър Корнър изстина.

— Нещо като че ли взех да си спомням, но не много отчетливо — призна той.

— Явихте се вкъщи в пияно… в съвършено пияно състояние — съобщи му мис Грин, — в два часа посред нощ. И вдигнахте такъв шум, че навярно ви е чула половината улица.

От пресъхналите устни на мистър Корнър се отрони тежка въздишка.

— Поискахте от Еми да ви приготви топла вечеря…

— Аз? Съм поискал! — мистър Корнър обърна взор към масата. — И тя е приготвила!

— Вие така беснеехте — обясни мис Грин, — че ние и трите се уплашихме до смърт.

Гледайки жалката фигура пред себе си, мис Грин не можеше да повярва, че само преди няколко часа този човек е могъл да предизвика у нея такъв истински страх. И само чувството за дълг я удържаше да не се разсмее.

— Докато седяхте тук и ядяхте вечерята — безжалостно продължи мис Грин, — вие накарахте Еми да ви покаже домакинските книги.

В същото време мистър Корнър бе преминал вече стадия, когато нещо може да го удиви.

— Прочетохте на Еми нотация по повод нейното умение да води домакинството — в очите на задушевната приятелка на мисис Корнър припламна огънче. Но и мълния да блеснеше в този момент пред мистър Корнър, той не би забелязал.

— Вие заявихте, че тя не умее да смята и я принудихте да каже таблицата за умножение.

— Аз съм я принудил… — в гласа на мистър Корнър нямаше и сянка от някакви емоции, той все едно просто констатираше факта. — Аз съм принудил Еми да каже таблицата за умножение?

— Умножение по девет — кимна мис Грин.

Мистър Корнър се отпусна на стола и отправи безизразния си взор в бъдещето.

— И какво сега? — произнесе мистър Корнър. — Та тя за нищо на света няма да ми прости, познавам я добре. Но може би вие се шегуваме? — извика мистър Корнър и за секунда изпита проблясък на надежда. — Аз наистина ли направих това?

— Вие седяхте на същия стол, на който седите сега и си хапвахте варени яйца, а тя стоеше пред вас и казваше таблицата за умножение. Към края вие заспахте и аз я убедих да отиде да си легне. Беше вече три часа и ние предположихме, че вие няма да имате нищо против — мис Грин придвижи стол, седна и като постави лакти на масата, се вгледа в седящия насреща й мистър Корнър. В очите на задушевната приятелка на мисис Корнър несъмнено играеха весели пламъчета.

— Но това беше всичко на всичко един-единствен път — подсказа мис Грин.

— Вие мислите, че тя може да ми прости? — възкликна мистър Корнър.