Артър Дойл - Кражбата на чертежите

В отговор на това аз останах от стола.

— Вие сте прав, Холмс. Да вървим. Той също стана и ми подаде ръка.

— Аз знаех, че ще се съгласите — каза той и за момент, но само за момент, в очите му се мярна някакво изражение на нежност. Следващия миг той беше пак същият вдаден в работата си човек. — Дотам има половин миля. Но ние не бързаме. Ще вървим пеш. Да не изгубите инструментите. Задържането ви като подозрително лице би се оказало съвсем неподходящо.

Коулфийлд Гардънс се оказа квартал от ниски къщи с колонади и врати, характерни за средата от царуването на кралица Виктория. Мъглата продължаваше да ни обгръща в гъстата си пелена, Холмс насочи светлината на фенера към масивната врата.

— Здрава направа — рече Холмс. — Винтовете са толкова здрави, колкото и самата ключалка. По-добре да влезем в двора. Там под арката има чудесен проход, в случай че се появи някой усърден полицай. Подайте ми ръка, Уотсън.

Само след минута ние бяхме на двора. Едва-що се бяхме притаили в сянката, когато чухме стъпките на полицая. Изчакахме звукът им да замре и тогава Холмс започна усилена дейност. Той пъшкаше и натискаше различни части, докато най-сетне врата се отвори с трясък. Хвърлихме се в тъмния коридор и затворихме вратата. Холмс тръгна напред по извитата стълба. Малкото светло петно от фенера освети прозореца.

— Ние сме при целта, Уотсън.

Холмс разтвори прозореца и изведнъж се за-чу глухият нисък шум на влака. Лъчът на фенера пропълзя по външната рамка, покрита със слой от сажди. На места черната повърхност се оказа изтрита.

— Ето тук може да се види откъде са смъквали тялото. Внимание, Уотсън! Забелязвате ли тези петна? Това безспорно е кръв. Ето и още петна по стълбището. Нещата се наместват. Но нека изчакаме влака.

Не се наложи да стоим дълго. Влакът излезе от тунела и намали скоростта. След това спирачките изскърцаха и вагоните се заковаха под прозореца.

— Ето това очаквахме — каза Холмс, — Какво ще кажете, Уотсън?

— Че това е вашият шедьовър. Никога не сте разсъждавал по-гениално.

— Не съм съгласен. Откакто направих извода, че тялото е било на покрива, а това не е Бог знае какво, всичко останало е последица от този факт. Трудностите са все още пред нас. Но ние може би ще намерим още нещо тук.

Слязохме по задното стълбище и минахме през редица стаи на първия етаж. Трапезарията също не даде никакъв резултат. Чак последната стая като че ли обещаваше нещо. Това явно е бил работен кабинет, като се съди по различните книжа, натрупани в големите шкафове. Цял час претърсване не донесе полза. Нито стъпка напред. Лицето на Холмс оставаше сериозно.

— Старото куче е прикрило следите си — измърмори той. — Всичко опасно за него е или отнесено, или унищожено. Това е последната ни надежда — посочи Холмс към бюрото.

Това беше малка метална кутия, поставена на бюрото. Холмс я разби с длетото. Имаше няколко пакета с чертежи и цифри, но нищо от това, което ни интересуваше. Другарят ми ги блъсна настрана. Оставаше само един плик с изрезки от вестници. Холмс ги изтърси върху бюрото. По оживлението на лицето му разбрах, че надеждата отново се е върнала у него.

— Какво е това, Уотсън? Кажете, какво е това? Съобщения в раздела за обяви във вестниците. „Дейли телеграф“, ако съдя по печата и хартията. Дати няма, но за тях може да се съди по съдържанието на обявите. Ето тази трябва да е първа:

„Надявах се на по-бърз контакт. Съгласен съм на условията. Пишете направо на адреса от пощенската картичка.

По-нататък:

„Много сложно за колоната на обявите. Трябва да имам пълен списък. Плащането ще стане след доставянето на стоката.

След това:

„Не мога да чакам. Трябва да си оттегля предложението, ако не предложите условие. Размера на възнаграждението дайте с писмо. Ще ви отговоря в обявите.

И най-накрая:

„Понеделник вечерта след девет. Два удара. Само насаме. Не бъдете толкова подозрителен. Заплащането веднага в наличност след получаване на стоката.

Холмс остана известно време замислен, като чукаше с пръсти по бюрото. Най-после се изправи и каза:

— Тук няма какво да правим повече. Сега ще отидем в редакцията на „Дейли телеграф“, където ще завърши работният ни ден.

На другата заран след закуската при нас дойдоха Майкрофт и инспекторът Лестрейд. Холмс им разказа за събитията от вчерашния ден. Като чу за нашето проникване в сградата, Лестрейд поклати глава и рече дълбокомислено: