Артър Дойл - Кражбата на чертежите

През втората половина на ноември 1895 година над Лондон надвисна гъста, жълта мъгла. От понеделник до четвъртък през прозорците на Бейкър стрийт едва можеха да се различат очертанията на сградите по отсрещната страна на улицата, Холмс изгуби първия ден от тази седмица, за да приведе в ред своите големи томове със спомени, Вторият и третият ден бяха посветени на средновековна музика — занимание, което в последно време беше станало негова любима работа. Но на четвъртия ден, след като станахме от закуската и отново се сблъскахме с тежката мрачна мъгла, образуваща големи водни капки по прозорците, забелязах, че нетърпеливата и енергична натура на моя другар не може повече да се вмести с това безделно съществуване. Той започна да се разхожда неуморно из хола, обхванат от истинска треска, търсейки отдушник за енергията си.

— Няма ли нещо интересно из вестниците, Уотсън?

От опит знаех, че под понятието „интересно“ Холмс разбираше новини за престъпления. Но всичко, което пишеха вестниците, беше все за революции, за възможността от война, за неизбежната смяна на правителството, с други думи всичко което не влизаше в интересите на моя другар. В съобщенията за произшествия нищо не излизаше от областта на обикновената пошлост. Холмс простена и отново се заразхожда.

— Има нещо необяснимо у лондонския престъпник — каза той със сърдит тон, напомнящ на ловец, пропуснал лова. — Погледнете през прозореца, Уотсън. Забележете как едва се мяркат минувачите. Едва изплуват от мъглата и тя отново ги поглъща. Крадецът или убиецът би могъл да се разпорежда из Лондон също така спокойно, както е спокоен тигърът в джунглите.

— Но напоследък се извършиха доста много кражби—казах аз.

Холмс свирна презрително.

— Това чудесно време би могло да се използува за нещо по-добро — каза той, — За обществото е щастие, че аз не съм престъпник.

— Наистина голямо щастие — съгласих се весело аз.

— Предполагам, че бих бил един чудесен Аръкс или Уудхауз, или който и да е друг от онези петдесет души, които биха ме лишили от живот с явно удоволствие. Добре, че в южните страни — тези огнища на престъпността — няма такива мъгли, както у нас. О, Юпитер! Струва ми се, че ще стане нещо, което ще разсее нашата монотонност.

Това нещо беше прислужницата с телеграма в ръката. Холмс я отвори и избухна в смях.

— Чудесно, чудесно! — каза той, — Сега при нас ще дойде брат ми, Майкрофт Холмс. Представяте ли си?

— Защо не? — запитах аз.

— Затова, защото да го срещнеш тук, е равносилно да срещнеш трамвай в село, Майкрофт си има собствени релси, по които се търкаля. Жилището на Пал Мал клубът „Диоген“, Уайтхол — това е неговият кръг. Той идва при мен за пръв път. Какъв ли е случаят, който би могъл да го накара да излезе от релсите си?

— Нищо ли не обяснява в телеграмата? Холмс ми подаде разпечатаното известие.

„Трябва да ви видя във връзка с Кадоган Уест. Пристигам веднага.

— Кадоган Уест? Чувал съм това име.

— Това не ми говори нищо. Нито на ума, нито на сърцето. Но за да направи Майкрофт такъв „държавен преврат“, това е все едно планетата да е изхвръкнала от орбитата си. Знаете ли всъщност кой е Майкрофт?

Смътно си спомнях, че Холмс ми е разправял за него нещо при нашето приключение с преводача—грък.

— Разказахте ми — казах аз, — че той изпълнява някакви тайни поръчения на британското правителство.

Холмс се усмихна.

— Твърде малко ви познавах тогава. Човек трябва да проявява скромност, когато говори за висши държавни интереси. Вие сте прав да мислите, че той изпълнява заповеди на британското правителство. Но няма да сгрешите, ако кажете, че той е самото британско правителство.

— Скъпи Холмс!

— Струва ми се, че ви учудвам. Майкрофт получава четиристотин и петдесет фунта годишно, остава си подчинено лице, няма никаква гордост, никога няма да получи ордени или титли, но винаги ще бъде най-необходимият човек на страната.

— По какъв начин?

— Виждате ли, неговото положение е съвсем изключително. Той сам си го е измислил. Досега не е имало такъв чиновник и за в бъдеще няма да има. Той притежава съобразителна и методична глава, обладаваща поразителна способност да запомня всички факти. Тези дарби, които аз употребявам в работата си на детектив, той използува в своята дейност. Заключенията на всеки отделен департамент се предават на него, а той се явява лицето, което прави изводите.