Артър Дойл: Кражбата на чертежите

— А билетът, билетът? — извиках аз.

— Ето виждате ли, ние не можахме да обясним неговото отсъствие, А моята хипотеза обяснява и този факт.

— Но ако предположим, че нещата са така, както вие казвате, отдалечаваме се от обяснението на причината за смъртта на Уест, Неговият край става още по-загадъчен.

— Може би — каза Холмс. — Може би.

Той потъна в мълчание, от което излезе едва когато влакът спря в Уулуич.

— Сега ще направим няколко кратки посещения — рече той. — Аз мисля преди всичко да се срещнем с господин Джеймс Уолтърс.

Домът на знаменития сановник се оказа прекрасна вила сред зелени поляни, простиращи се до Темза. Когато стигнахме, мъглата започна да се вдига и бледите лъчи на слънцето пронизаха последните изпарения. На позвъняването ни отвори стар портиер.

— Господин Джеймс ли, господа? — посрещна ни той с наскърбено лице. — Господин Джеймс почина днес заранта.

— Господи! — извика поразен Холмс. — Как е възможно?

— Може би господата ще се качат горе, за да поговорят с неговия брат, полковник Валентин Уолтърс.

— Най-добре ще бъде да направим така. Въведоха ни в полутъмен хол, където след минута влезе висок, красив, с малка брадичка човек, близо петдесетгодишен, по-младият брат на покойния. Неговите блуждаещи очи, несресани коси и бледо лице — всичко говореше за тежкия удар, паднал върху семейството.

— Причина за всичко е ужасният скандал — започна той. — Брат ми Джеймс беше човек извънредно чувствителен по въпросите на честта и затова не можа да изтърпи позора, Това разби сърцето му. Джеймс винаги се гордееше с името на повереното му управление и тази беда беше за него смъртоносен удар.

— Ние дойдохме тук, защото се надявахме, че той може би щеше да ни съобщи някои факти, които да улеснят нашето разследване.

— Мога да ви уверя, че за него всичко това беше такава тайна, каквато и за вас, Той е разказал на полицията всичко каквото знаеше. Разбира се, Джеймс не се съмняваше във факта, че Кадоган Уест е откраднал чертежите, но нищо повече не можеше да проумее.

— Вие сам не бихте ли могъл да хвърлите допълнителна светлина върху всичко това?

— Аз не зная нищо повече от това, което чух и прочетох. Тъй като не желая да бъда нелюбезен, лесно ще разберете, господин Холмс, че бих искал час по-скоро да свършим с този разговор. Ние всички сме така разстроени.

— Необикновен случай, Уотсън — каза моят другар, когато седнахме във файтона. — Би било интересно да узнаем дали смъртта е настъпила по естествен начин, или бедният Уолтърс е завършил със самоубийство. Ако е вярно последното, не е ли това собствената му присъда за небрежното му отношение към неговата служба. Решаването на този въпрос ще отложим за известно време. А сега да се отправим към роднините на Кадоган Уест.

Убитата от скръб майка на младия Уест живееше в малка, но уютна къщичка в предградията. Тя беше много разстроена и не можа да ни бъде особено полезна. Заварихме една млада девойка с бледо лице, която ни се представи под името Вайълет Уестбъри, годеница на загиналия млад човек и последното живо същество, което го е видяло в съдбовната нощ.

— Не мога да си обясня нищо, господин Холмс. — каза тя. — Не съм мигнала от момента на трагедията. Мислех и премислях ден и нощ какво би могло да значи всичко това. Господин Уест беше във висша степен благороден, млад човек. Патриот. По-скоро би разрешил да му отрежат дясната ръка, отколкото да издаде държавна тайна, която му е поверена. Всеки, който го познава, би разсъждавал точно така, както и аз сега.

— Но фактите, госпожице Уестбъри?

— Да, съгласна съм, но не мога да си ги обясня.

— Господин Уест нуждаеше ли се от пари?

— Не, нуждите му бяха ограничени, а заплатата му бе твърде голяма. Той беше спестил няколкостотин фунта и бяхме решили да се венчеем около нова година.

— Не забелязахте ли у него някакви признаци на вълнение? По-смело, госпожице Уестбъри, бъдете напълно искрена с мен.

Наблюдателните очи на моя другар бяха забелязали лека промяна в израза на лицето и. Тя слабо поруменя и като че ли се колебаеше.

— Да — рече най-после тя. — Останах с впечатление, че той беше неспокоен напоследък.

— Отдавна ли?

— От около седмица. Той беше замислен и угрижен. Веднъж се опитах да го поразпитам, Той се съгласи, че има нещо, което го мъчи, и че това се отнасяло до служебните му задължения. „То е нещо сериозно и не бих могъл да го споделя дори с теб“ — отговори той. Повече не можах да узная нищо.