Артър Дойл - Изгубеният свят

Нека да ви разкажа с няколко думи за това. В Саутхемптън не получих нито писмо, нито телеграма и около десет часа същата вечер пристигнах в малката честнътска вила. Бях трескав от тревога. Мъртва ли е тя, или не? Какво стана със сънищата, които ме спохождаха всяка нощ — сънища, в които имаше разтворени обятия, усмихнато лице, похвални думи за човека, който бе рискувал живота си, за да удовлетвори каприза й? Вече бях слязъл от високите върхове и стъпил здраво на земята. И все пак, ако ми бяха дадени задоволителни обяснения, все още можех да се издигна отново в облаците. Втурнах се по градинската пътека, заудрях по вратата, отвътре чух гласа на Глейдис, изблъсках зяпналата прислужничка и с широка крачка влязох в гостната. Тя седеше на ниско канапе под засенената настолна лампа до пианото. С три скока прекосих стаята и сграбчих ръцете й.

— Глейдис! — извиках аз. — Глейдис!

Тя вдигна учудено глава. В нея имаше някаква неуловима промяна. Изразът на очите й, острият поглед, очертанията на устните й бяха нови за мен. Тя издърпа ръцете си.

— Какво значи това? — попита тя.

— Глейдис! — извиках аз. — Какво се е случило? Не си ли ти моята Глейдис — малката Глейдис Хънгъртън?

— Не — каза тя, — аз съм Глейдис Потс. Да ви представя на моя съпруг.

Колко абсурден е животът! Усетих, че машинално се кланям и стискам ръката на някакъв дребен червенокос човек, свит в дълбокото кресло, което някога бе определено за мен. Ние се покланяхме и глупаво се усмихвахме един на друг.

— Татко ни остави да живеем тук. Строим си самостоятелна къща — забеляза Глейдис.

— Аха! — казах аз.

— Значи в Пара не сте получили писмото ми?

— Не, не съм получавал никакво писмо.

— О, колко жалко! То щеше да изясни всичко.

— И така всичко е ясно.

— Аз разказах на Уилям всичко за вас — продължи тя. — Ние нямаме тайни. Съжалявам много. Но сигурно чувството ви не е било толкова дълбоко, щом можахте да заминете на другия край на света и да ме оставите тук сама. Не се сърдите, нали?

— Не, не, никак. Смятам да си вървя.

— Пийнете нещо разхладително — предложи малкият човек и добави с поверителен тон: — Винаги става така, а? И така трябва да бъде, освен ако имаше многоженство, само че наопаки, нали разбирате?

Той се разсмя като идиот, а аз тръгнах към вратата.

Вече бях почти излязъл, когато, обзет от внезапен див порив, се върнах при щастливия си съперник, който погледна неспокойно към електрическия бутон.

— Ще ми отговорите ли на един въпрос? — попитах аз.

— Хм, ако е разумен — каза той.

— Какво направихте вие? Заровено съкровище ли намерихте, или открихте полюс, или бяхте корсар, или прелетяхте през Ламанш, или какво? Къде е вашият романтичен чар?

Как го постигнахте?

Той ме гледаше с безпомощен израз на глупавото си, добродушно, изпосталяло личице.

— Не смятате ли, че всичко това е твърде интимно? — продума той.

— Добре, само един въпрос! — извиках аз. — Какъв сте вие? Каква е професията ви?

— Аз съм книговодител в нотариалната кантора на Джонсън и Меривейл на Чансъри лейн 41.

— Лека нощ! — извиках аз и изчезнах в мрака като всички нещастни герои с разбити сърца, а вътре в мен като във врящо гърне бушуваха и мъка, и гняв, и смях.

Още една малка сцена — и свършвам. Снощи всички ние вечеряхме в квартирата на лорд Джон Рокстън, а след това, седнали заедно в приятелско разположение, пушехме и си припомняхме приключенията. Странно беше да видиш в тази променена обстановка старите, добре познати лица и фигури. Тук беше Челинджър с неговата снизходителна усмивка, отпуснати клепачи, дързък поглед, войнствена брада и огромна гръд, която надуваше и пъчеше, когато искаше да наложи мнението си на Съмърли. А самият Съмърли, и той беше тук. Между редките мустаци и сивата козя брадичка стърчеше късата му лула, а измореното му лице, напрегнато от спора, се издаваше напред, за да подложи на съмнение всяко твърдение на Челинджър. Най-сетне тук беше и нашият домакин, с набръчканото си орлово лице и с вечното пламъче на дяволитост и шеговитост дълбоко на дъното на студените му сини, ледникови очи. Такъв е последният спомен за тях, който отнесох със себе си. След вечерята лорд Джон Рокстън имаше да ни каже нещо в своя кабинет — стаята с розовото сияние и безбройните трофеи. От един шкаф той извади стара кутия за пури и я постави на масата пред себе си.

— Може би трябваше да ви кажа за това преди — започна той, — но първо исках да си изясня работата. Безполезно е да се дават надежди, за да се отнемат отново. Но сега ние разполагаме не с надежди, а с факти. Може би си спомняте деня, в който намерихме гъмжилото на птеродактилите в блатото? В релефа на това място имаше нещо, което привлече вниманието ми. Може би е избягнало от вашето, затова ще ви разкажа. Това беше вулканично гърло, пълно със синя глина.