Артър Дойл - Изгубеният свят

— Мисля, че открих! След мен! След мен! — С факела в ръка аз забързах назад по обратния път. — Тук — казах аз, като посочих няколко кибритени клечки на земята — запалихме факлите.

— Точно така.

— Но на картата се вижда, че тази пещера е разклонена. В тъмнината ние сме минали покрай разклонението, преди да запалим факлите. На връщане по-дългият клон трябва да се падне отдясно.

Излезе така, както казах. Не бяхме изминали и тридесет ярда, и в стената се появи голям черен отвор. Ние свърнахме в него и се озовахме в един коридор, много по-широк от предишния. Притаили дъх от нетърпение, за кратко време изминахме стотици ярда. И изведнъж пред нас в гъстия мрак на свода блесна тъмночервена светлина. Вгледахме се учудени. Сякаш някакъв огнен сноп прекосяваше коридора и преграждаше пътя ни. Забързахме към него. Оттам не идваше нито звук, нито топлина, нито движение, но все пак голямата огнена завеса светеше пред нас, посребряваше цялата пещера и превръщаше пясъка в стрити скъпоценни камъни. Когато се приближихме, тя доби кръгло очертание.

— Господи — луната! — извика лорд Джон. — Излязохме, момчета! Излязохме!

Наистина това бе пълната луна, която светеше направо в отвърстието на скалите. Отворът беше малък, не по-голям от прозорец, но достатъчен за целта. Когато пъхнахме главите си през него, видяхме, че спущането няма да бъде много трудно и че равният терен не е много далече от нас. Нищо чудно, че отдолу не бяхме забелязали това място, тъй като скалите над нас бяха извити и изкачването оттук би изглеждало толкова невъзможно, колкото да обезсърчи всяко по-внимателно проучване. Решихме, че с помощта на въжето ще можем да се спуснем, и след това радостни се върнахме в лагера, за да се приготвим за следващата вечер.

Каквото имаше да правим, трябваше да го направим бързо и скришно, тъй като дори в този последен час индианците можеха да ни върнат. Имуществото си с изключение на пушките и патроните щяхме да оставим тук. Но Челинджър имаше някакъв тежък багаж, който много искаше да вземе със себе си. Това се отнасяше особено за един пакет, за който не трябва да разказвам и който ни създаде най-много трудности. Денят си отиде бавно и когато се стъмни, ние бяхме готови да тръгнем. С голяма мъка изкачихме нещата си по стъпалата. След това се обърнахме и за последен път огледахме тази чудна земя, която, боя се, скоро ще бъде осквернена и ще стане плячка на ловци и изследователи, но която за всички нас е приказната земя на обаянието и романтиката, земя, където проявихме голямо дръзновение, много страдахме и много научихме — нашата земя, както винаги с обич ще я наричаме. Отляво съседните пещери хвърляха в мрака веселите си червеникави огнени отблясъци. От склона под нас се издигаха гласовете на индианците, които се смееха и пееха. По-нататък започваше дългата извивка на гората, а в средата меко блестеше голямото езеро, гнездо на чудновати чудовища. Даже сега, когато гледахме натам, в тъмнината ясно прозвънтя висок пронизителен вик, зовът на някакво дяволско животно. Това бе гласът на земята на Мейпъл Хуайт, която ни казваше сбогом.

Обърнахме се и хлътнахме в пещерата, която водеше към къщи.

Два часа по-късно ние заедно с нашите денкове и всичко, което притежавахме, бяхме в подножието на скалата. Ако не се смята багажът на Челинджър, не срещнахме никаква трудност. Оставихме всичко там, където слязохме, и тръгнахме веднага към Самбовия лагер. Рано сутринта го приближихме, но за наше учудване намерихме в равнината не един, а десетина огньове. Беше пристигнала спасителната група. Имаше двадесет индианци от крайречните племена с колове, въжета и всичко, което можеше да послужи за прехвърлянето ни през пропастта. Поне утре, когато тръгнем обратно към Амазонка, няма да ни бъде трудно да носим багажа си.

И така, смирен и благодарен на съдбата, аз привършвам тези редове. Пред очите ни се извършиха велики чудеса, а душите ни се възвисиха от изпитанията, през които преминахме. Дълбоко в себе си всеки от нас е по-добър и по-богат. Може би, когато стигнем до Пара, ще спрем, да се приготвим за по-нататъшното пътуване. Ако направим това, настоящото писмо ще ни изпревари с един пощенски кораб. Ако не — то ще стигне в Лондон едновременно с мен. И в двата случая, скъпи господин Макардъл, надявам се, че много скоро ще ви стисна ръката.

Бих искал да изкажа на всички приятели в долината на Амазонка нашата благодарност за голямата им доброта и за гостоприемството, което ни оказаха при завръщането ни. Особено признателен съм на сеньор Пеналоса и другите представители на бразилското правителство за специалните условия, които се погрижиха да ни осигурят по пътя, а също и на сеньор Перейра от Пара, благодарение на чиято предвидливост ние намерихме в града всичко онова, което ни беше нужно, за да се появим в приличен вид в цивилизования свят. Измамата е лоша отплата за вежливостта, с която ни посрещнаха нашите домакини и благодетели, но при стеклите се обстоятелства ние наистина нямахме друг избор и с настоящото аз ги предупреждавам, че ако се опитат да тръгнат по следите ни, само ще пропилеят времето и парите си. Дори имената бяха изменени в нашите описания и аз съм съвсем сигурен, че и при най-внимателно проучване на хиляди мили от нашата неизвестна земя не ще видите нито едно от тях.