Артър Дойл - Изгубеният свят

Въпреки опасността от динозаврите (която през деня не е голяма, защото, както може би вече съм казал, те са нощни животни) през последните три седмици аз прескочих два пъти до стария ни лагер, за да видя нашия негър, който продължаваше да бди и да стои на стража под скалата. Напрягах до болка очите си с надежда да видя далече из голямата равнина помощта, за която бяхме помолили. Но обширните, осеяни с кактуси земи все още се простираха пусти и голи до далечната линия на тръстиковия храсталак.

— Те сега скоро дойдат, маса Малоун. Не мине една седмица, индианци дойдат пак и носят въже и свалят вас долу. — Такъв бе веселият вик на нашия превъзходен Самбо.

Когато се връщах след второто посещение, случи ми се нещо необичайно, поради което останах една нощ далече от другарите си. Вървях по пътя, който бях запомнил добре, и бях стигнал на около миля от блатото на птеродактилите, когато видях, че към мен се приближава нещо необикновено. Беше човек, който си беше надянал рамка от извити тръстики така, че целият бе покрит с кафез във формата на камбана. Като се приближих, учудването ми стана още по-голямо — това беше лорд Джон Рокстън. Той ме видя, измъкна се изпод чудноватия си щит и тръгна към мен, като се смееше, но все пак, както ми се стори, беше малко смутен.

— Е, млади момко — каза той, — кой би си помислил, че ще те срещна тук?

— Но какво правите, за бога? — попитах аз.

— Отивам на гости при моите приятели, птеродактилите.

— Защо?

— Интересни зверове, не си ли съгласен? Но необщителни! Имат отвратително грубо държане с непознатите, може би си спомняш. Затова измайсторих това устройство, което не им позволява да прекаляват с любезностите си.

— Но какво търсите в блатото?

Той ме изгледа продължително с изпитателен поглед и аз прочетох на лицето му колебание.

— Не мислиш ли, че може да има и други освен професорите, които искат да знаят нещо? — отвърна той най-сетне. — Изучавам красивите елени. Това ти стига.

— Простете — казах аз.

Доброто му настроение се върна и той се засмя:

— Не се обиждай, млади приятелю. Готвя се да хвана едно малко дяволско пиленце за Челинджър. Това е една от задачите ми. Не, не ми е нужна компанията ти. В този кафез аз съм в безопасност, а ти не си. Довиждане. Като се смрачи, ще се върна в лагера.

Той се обърна и закрачи към гората в необикновения си кафез.

Ако поведението на лорд Джон по това време беше странно, още по-странно се държеше Челинджър. Трябва да кажа, че той, изглежда, притежаваше голям чар за индианските жени и винаги носеше кичест палмов клон, с който ги отпъждаше като мухи, когато прекаляваха с любезността си. С този знак на властта в ръце Челинджър ходеше като оперетен султан, а черната му брада стърчеше напред, стъпалата му се изпъваха на всяка крачка и след него се движеше свита от ококорени индиански моми, облечени в тънките си растителни тъкани. Това е една от най-гротескните картини, която ще отнеса оттук. Колкото до Съмърли, той бе зает само с насекомите и птиците на платото и прекарваше цялото си време (освен онази значителна част, която посвещаваше на хули срещу Челинджър, задето не ни измъквал от бедите ни) в чистене и подреждане на своите образци.

Челинджър имаше навик да излиза сам всяка сутрин и от време на време се връщаше с тържествено-многозначителния вид на човек, който носи върху плещите си цялата тежест на голямо начинание. Един ден, с палмов клон в ръка и с тълпата от обожателки след себе си, той ни поведе към скритата си работилница и ни посвети в тайната на своите планове.

Въпросното място беше малка полянка, разположена сред палмова горичка. Тук се намираше един от онези врящи кални гейзери, които вече описах. Край брега му бяха пръснати множество кожени ремъци, нарязани от игуанодонтска кожа, и голяма сбръчкана ципа, която се оказа изсъхнал одран стомах на един от големите рибо-гущери от езерото. Единият край на тази огромна торба беше зашит, а в другия имаше само малък отвор с мушнати в него бамбукови стъбла, чиито противоположни краища, свързани с конически глинени фунии, събираха газа, бълбукащ под калта на гейзера. Скоро отпуснатият мях започна бавно да се надува и така се задърпа нагоре, че Челинджър завърза въжетата, които го придържаха към дънерите на околните дървета. След половин час балонът стана доста голям и обтегнатите ремъци показваха, че той може да вдигне значителна тежест. Челинджър стоеше усмихнат като радостен баща в присъствието на своето първородно отроче и гладейки брадата си с мълчаливо самодоволство, се любуваше на творението на своя мозък. Първи наруши тишината Съмърли.