Артър Дойл - Изгубеният свят

— Нали не смятате, че ще се вдигнем с това нещо, Челинджър? — попита той жлъчно.

— Засега, скъпи мой Съмърли, смятам да ви направя такава демонстрация на неговата сила, че сигурен съм, след като я видите, ще му се доверите без всякакви колебания.

— Можете да изхвърлите това от главата си още сега — заяви решително Съмърли. — Нищо на света не би ме накарало да извърша такава лудост. Лорд Джон, вярвам, че вие няма да позволите такова безумие?

— Дяволски изобретателно, ей богу! — каза нашият пер. — Бих искал да видя как работи.

— И ще видите — рече Челинджър. — Няколко дни вече аз напрягам цялата си умствена сила за разрешаването на проблема, как да слезем от тези скали. Единодушни сме в това, че не можем да се спуснем по стената и че няма тунел. Не можем да построим мост, за да се върнем на островърхата канара, от която дойдохме. Какъв друг начин бих могъл да намеря тогава? Преди известно време споменах на нашия млад приятел, че от гейзера се отделя свободен водород. Естествено, последва идеята за балон. Трябва да призная, че бях малко затруднен при намирането на съд, в който да се вмести газът, но наблюдението на огромните вътрешности на тези влечуги ми помогна да реша проблема. Резултатът е пред вас!

Той пъхна едната си ръка между копчетата на окъсаната си жилетка, а с другата гордо посочи балона.

По това време мехът се беше вече закръглил добре и силно подръпваше ремъците.

— Слънчасал е! — изсумтя Съмърли.

Лорд Джон обаче беше във възторг от идеята.

— Умно, мило старче, а? — прошепна ми той, а след това добави по-силно към Челинджър: — Ами кошница?

— Кошницата ще бъде следващата ми грижа. Аз вече съм планирал как ще се направи и закачи. Междувременно ще ви покажа само способността на моя апарат да издържи тежестта на всекиго от нас.

— На всички ни, искате да кажете?

— Не, моят план предвижда да се спущаме един по един като с парашут и балонът да се издърпва обратно по начин, който няма да ми бъде трудно да усъвършенствувам. Ако издържи тежестта на един и го спусне безболезнено долу, значи всичко е наред. Сега ще ви покажа възможностите му в тази насока.

Професорът извади голям базалтов къс, издялан така, че да може лесно да се закрепи за него въжето, което донесохме на платото, след като го бяхме използували при изкачването си на канарата. То бе по-дълго от сто фута и макар да бе тънко, беше много здраво. Челинджър бе приготвил нещо като кожен гердан, от който висяха много ивици. Този гердан беше поставен над купола на балона, а отдолу висящите ремъци се събираха така, че тежестта на товара да се разпределя върху значителна повърхност. После завързахме базалтовата буца с ремъците и оставихме въжето да виси от края й, след като професорът го омота три пъти около ръката си. — Сега — каза Челинджър, усмихнат от радостни предчувствия — аз ще демонстрирам подемната сила на моя балон — и отряза с ножа си ремъците, които го придържаха.

Нашата експедиция никога не се е намирала в по-голяма опасност от пълно унищожение. Надутата ципа изхвърча със страшна скорост. За миг Челинджър беше съборен на земята и повлечен след нея. Аз едва успях да обвия с ръце кръста му и сам излетях във въздуха. Лорд Джон със светкавично движение ме хвана за краката, но почувствувах, че той също се отдели от земята заедно със Съмърли. Представих си четирима приключенци, политнали като връзка кренвирши над изследваната от тях земя. Но за щастие напрежението, което въжето можеше да издържи, за разлика от подемната сила на тази проклета машина имаше граници. Чу се остро изпращяване и ние се скупчихме върху земята, а въжето се надипли над нас. Когато се изправихме на крака, видяхме високо в бездънното синьо небе едно-тъмно петно — базалтовата буца набираше скорост.

— Чудесно! — възкликна невъзмутимият Челинджър, като търкаше контузената си ръка. — Пълна и съвсем задоволителна демонстрация! Не съм се надявал на такъв успех. След седмица, господа, обещавам да приготвя втори балон и можете да разчитате, че първият етап на нашето пътешествие към дома ще бъде сигурен и приятен.

Дотук описвах едно след друго всички предшествуващи събития. Сега завършвам повествованието си в стария лагер, където Самбо ни чака толкова дълго. Всички трудности и опасности, сякаш преживени насън, са останали зад нас на върха на тези огромни червеникави скали, които се извисяват над главите ни. Ние слязохме невредими, макар и по най-неочакван начин, и сега всичко при нас е наред. След шест седмици или два месеца ще бъдем в Лондон и може би това писмо няма да стигне до вас много по-рано от самите нас. Сърцата ни вече копнеят и душите ни летят към големия роден град, който пази толкова много скъпи за нас неща.