Артър Дойл - Изгубеният свят

След победното сражение оцелелите маймуночовеци бяха прекарани през платото (воят им беше ужасен) и бяха настанени до индианските пещери, където щяха да живеят отсега нататък — племе от слуги подръка на господарите си. Това бе дива, сурова, примитивна версия на „Евреите във Вавилон“ или „Израилтяните в Египет“. Нощем в гората се чуваше протяжен вопъл, сякаш някакъв първобитен Йезекил оплакваше изгубеното величие и си припомняше отминалата слава на маймунския град. Дървари и водоносачи — такива щяха да бъдат те отсега нататък.

Два дни след битката вече бяхме прекосили платото със своите съюзници и устроихме лагера си в подножието на техните скали. Те пожелаха да ни приемат при себе си в пещерите, но лорд Джон за нищо на света не искаше да се съгласи. Той си даваше сметка, че ако са коварни по нрав, това би значило да се оставим в ръцете им. Така че ние запазихме независимостта си и като поддържахме най-приятелски отношения с индианците, същевременно държахме оръжието си готово за всеки случай. Често посещавахме пещерите им, които бяха твърде интересни, макар че не можахме да определим дали са дело на човека, или на природата. Те всички бяха издълбани на едно равнище в някаква мека скала, която се намираше между вулканичния базалт на червеникавите канари над тях и твърдия гранит, който образуваше основата им.

Отворите бяха разположени на около осемдесет фута над земята и до тях се стигаше по дълги каменни стълбища, толкова тесни и стръмни, че по тях не можеше да се изкачи голямо животно. Отвътре пещерите бяха топли и сухи. Техните прави коридори навлизаха на различна дълбочина в склона на хълма, а гладките им сиви стени бяха украсени с много превъзходни картини, направени с овъглени пръчки и изобразяващи различните животни на платото. Ако всички живи същества в тази страна бъдат изтребени, бъдещият изследовател ще намери по стените на тези пещери изобилни доказателства за странната фауна — динозаври, игуанодонти и рибо-гущери, които са живели на земята толкова неотдавна.

Откакто научихме, че собствениците на огромните игуанодонти ги отглеждат като питомни стада и ги използуват като подвижни складове на месо, ние повярвахме, че дори с примитивните си оръжия човекът е установил своята власт над платото. Скоро щяхме да се убедим, че не е така и че ако той беше там, това ставаше по чуждо благоволение. Трагедията се разигра на третия ден, след като разположихме лагера си до индианските пещери. През този ден Челинджър и Съмърли бяха отишли заедно до езерото, където под тяхно ръководство някои от туземците ловяха с харпуни образци от гигантските гущери. Ние с лорд Джон бяхме останали в лагера, а наоколо по тревистия склон пред пещерите се бяха пръснали множество индианци, заети с различни занимания. Изведнъж се разнесе остър, тревожен вик. Думата „стоа“ гръмна от стотици гърла. Мъже, жени и деца се втурнаха бясно от всички страни и в дива паника се струпаха по стълбищата и пред входовете на пещерите.

Видяхме, че те ни махат от скалите и ни викат да се качим при тях в убежището им. И двамата грабнахме карабините си и изтичахме навън да видим каква можеше да бъде опасността. Внезапно от близката горичка изскочиха дванадесет-тринадесет индианци, уплашени до смърт, а по петите им се носеха две страхотни същества като чудовището, което беше обезпокоило лагера ни, или като онова, което ме преследваше през моето самостоятелно пътешествие. Те приличаха на ужасни жаби и се движеха със скокове, но имаха невероятна маса — бяха по-големи от най-големия слон. Никога преди не ги бяхме виждали през деня, тъй като те наистина са нощни животни. Денем излизат само когато ги обезпокоят в бърлогите им, както се бе случило сега. Ние стояхме и ги гледахме учудени, защото петнистата им пъпчива кожа сияеше странно, по рибешки, и докато се движеха, слънцето ги озаряваше с преливащите се цветове на дъгата.

Но нямахме много време да ги наблюдаваме, защото за един миг те догониха бегълците и започнаха ужасна сеч сред тях. Чудовищата падаха с цялата си тежест върху всекиго поотделно и след като го смазваха и осакатяваха, продължаваха да подскачат след другите. Окаяните индианци пищяха от ужас, но колкото и да тичаха, бяха безпомощни пред неумолимото упорство и страхотната подвижност на тези гигантски същества. Те загиваха един след друг и оцелелите не бяха повече от пет-шест души, когато моят другар и аз успяхме да им се притечем на помощ. Но от нашата подкрепа нямаше голяма полза и по този начин ние само си навлякохме същата опасност. Намирайки се на около двеста ярда от тях, ние изпразнихме магазините си, като стреляхме куршум след куршум срещу зверовете, но резултатът щеше да бъде същият, ако ги обстрелвахме с хартиени топчета. Тъй като имаха организми на тромави влечуги, те нехаеха за раните, а поради това, че нямаха специален мозъчен център, изворите на живота им бяха пръснати по цялата им гръбначна струна и никакво съвременно оръжие не можеше да ги пресуши. Най-многото, което бяхме в състояние да направим, беше да ги забавим, като отвличаме вниманието им с блясъка и пукота на пушките си, за да можем и ние, и туземците да стигнем до стъпалата, които водеха към безопасността. Но там, където не помагаха коническите експлозивни куршуми на двадесетия век, отровните стрели на туземците, потопени в строфантов сок и накиснати в прогнило месо, вършеха добра работа. Тези стрели нямаха голямо значение за самия ловец, защото в това апатично кръвообращение действието им беше бавно и преди да го напуснат силите му, зверът можеше да настигне и умъртви неприятеля си, но сега, когато двете чудовища ни подгониха до самите стълбища, от всички цепнатини в скалите над тях изсвистя вълна от стрели. За един миг те ги покриха като пера. Въпреки това зверовете не показваха никакъв признак на болка, а се запениха от безсилен гняв и задращиха по стъпалата, които водеха към жертвите им. Изкачваха се тромаво по на няколко ярда и отново се плъзваха на земята. Но най-сетне отровата подействува. Едното издаде дълбок, тътнещ стон и отпусна на земята огромната си плоска глава, другото заподскача в кръг с пронизителни жалостиви крясъци, а после легна и след няколкоминутна агония също се вцепени и утихна. Индианците плъпнаха с тържествуващ вой навън от пещерите си и обхванати от дива радост, че още два от най-опасните им врагове са убити, подхванаха около труповете им бесния танц на победата. Тази нощ те нарязаха и отнесоха телата не за да ги ядат — отровата все още действуваше, — а за да не причинят някаква епидемия. Но сърцата на влечугите, големи като възглавници, останаха да лежат там. Те биеха бавно и равномерно, леко се издигаха и спадаха в някакъв страшен, самостоятелен живот. Чак на третия ден нервите престанаха да действуват и ужасното движение замря.