Артър Дойл - Изгубеният свят

— Може да са низши типове — каза той, като гладеше брадата си и ги оглеждаше, — но държането им в присъствието на по-висши от тях е добър урок за някои от нашите най-издигнати европейци. Колко учудващо верни са инстинктите на примитивния човек!

Туземците явно бяха тръгнали на война, защото всички носеха копия (дълги бамбукови стъбла с костени върхове), лъкове и стрели, а на хълбоците им бяха окачени някакви тояги и каменни бойни секири. Те хвърляха мрачни, гневни погледи към горите, откъдето бяхме дошли ние, и често повтаряха думата „дода“. Всичко показваше, че това е спасителна команда, тръгнала да избави сина на стария вожд, какъвто се оказа младежът, или да отмъсти за него. Сега цялото племе се съвещаваше, приседнало в кръг. Ние седяхме върху един базалтов блок наблизо и наблюдавахме процедурата. Изказаха се двама-трима воини, след което нашият млад приятел произнесе въодушевена реч с толкова красноречива мимика и жестикулация, че ние я разбрахме от началото до края, сякаш знаехме езика.

— Какъв смисъл има да се връщаме — каза той. — Рано или късно това трябва да се извърши. Вашите другари бяха убити. Какво от това, че аз съм здрав и читав? Другите бяха умъртвени. За никого от нас няма сигурност! Сега сме се събрали и сме готови. — После той посочи към нас. — Тези чудновати хора са наши приятели. Те са добри воини и мразят маймуно-човеците като нас. Те командуват — тук той вдигна ръка към небесата — гръмотевицата и светкавицата. Кога ще имаме отново такъв случай? Да вървим да умрем сега или да живеем без страх в бъдеще. Ако не направим това, как ще погледнем жените си, когато се върнем?

Малките червенокожи воини взеха думите на оратора присърце и като размахаха грубите си оръжия, изпратиха речта му с одобрителен рев. Старият вожд пристъпи към нас и ни попита нещо, като сочеше към горите. Лорд Джон му направи знак да почака за отговор и след това се обърна към нас.

— Е, какво смятате да правите? — каза той. — Колкото до мен, аз имам да уреждам сметки с тези маймуни и ако това свърши с изтребването им от лицето на земята, не мисля, че тя ще бъде недоволна. Аз тръгвам с нашите малки червени приятели и възнамерявам да им помогна в битката. Какво ще кажеш, млади приятелю?

— Разбира се, ще дойда.

— А вие, Челинджър?

— Аз, естествено, ще съдействувам.

— А вие, Съмърли?

— Струва ми се, че ние се отдалечаваме много от целта на нашата експедиция, лорд Джон. Уверявам ви, че когато напуснах професорската си катедра в Лондон, аз не си и представях, че правя това, за да възглавявам диваци, които нападат колония от човекоподобни маймуни.

— Наистина ниско паднахме — каза лорд Джон с усмивка. — Но няма какво да се прави: съдба. И така, какво е вашето решение?

— Съмнявам се в необходимостта от тази стъпка — не се предаваше Съмърли, — но ако всички вие тръгнете, нима аз мога да остана?

— Тогава — решено! — каза лорд Джон и като се обърна към вожда, кимна и потупа карабината си. Старецът се ръкува с всички ни поред, а хората му ни приветствуваха с гръмки викове. Вече беше твърде късно, за да се придвижваме, затова индианците се разположиха на бивак. От всички страни забляскаха и задимяха огньовете им. Няколко души се шмугнаха в джунглата и скоро се върнаха, като караха пред себе си един малък игуанодонт. Както и другите, той имаше асфалтово петно на рамото си и едва когато видяхме, че един от туземците пристъпи напред с вид на собственик и даде съгласието си за заколването на животното, най-сетне разбрахме, че тези едри същества са частна собственост, както стадото добитък у нас, и че знаците, които така ни бяха озадачили, не са нищо повече от белези на притежателите. Безпомощни, тъпи и тревопасни, с големи крайници и миниатюрен мозък, те можеха да бъдат подбирани и карани дори от дете. За няколко минути огромното животно беше накълцано и над десетина лагерни огньове увиснаха дебели резени от неговото месо заедно с големите люспести ганоидни риби, набучени с копия в езерото.

Съмърли беше легнал на пясъка и спеше, но ние, останалите, скитахме по брега и се мъчехме да научим нещо повече за тази чудновата страна. Два пъти намерихме ями със синя глина, каквато вече бяхме видели в блатото на птеродактилите. Това бяха стари вулканични кратери и по неизвестни причини събуждаха у лорд Джон най-жив интерес. Челинджър от своя страна бе привлечен от един бълбукащ и клокочещ кален гейзер, в който някакъв странен газ образуваше на повърхността големи пукащи се мехури. Той пъхна в калта куха тръстика и като дете извика от възторг, когато с една запалена клечка успя да предизвика силна експлозия и син пламък на горния й край. Още по-голяма радост му достави това, че след като захлупи края на тръстиката с една кожена торбичка и по този начин я напълни с газ, торбичката излетя във въздуха.