Артър Дойл - Изгубеният свят

Тогава — о! Как да опиша онова, което се случи тогава, когато въодушевлението на мнозинството и реакцията на малцинството се сляха в една голяма възторжена вълна, която се надигна от дъното на залата и като растеше по пътя си, заля оркестъра, потопи подиума и отнесе върху гребена си четиримата герои? (Браво, Мак!) Ако преди аудиторията не беше докрай справедлива, тя наистина щедро се отплати за това. Всички бяха на крака. Движеха се, викаха, жестикулираха. Многочислена възторжена тълпа окръжи четиримата пътешественици. «Да ги вдигнем! Да ги вдигнем!» — викаха стотици гласове. След миг над множеството изскочиха четири фигури. Те напразно се мъчеха да се освободят. Държаха ги на високите им почетни места. Дори да искаха, трудно биха ги пуснали долу — толкова гъста беше тълпата около тях. «На Риджънт стрийт! На Риджънт стрийт!» — гърмяха гласовете. Множеството се завъртя и бавно потече към вратата, понесло четиримата на плещите си. Вън, на улицата, ставаха необикновени неща. Едно сборище от поне сто хиляди души стоеше в очакване. Плътната тълпа се бе проточила от гърба на хотел «Лангам» до Оксфордския площад. Приветствен рев посрещна четиримата приключенци, когато те се появиха над главите на хората под ярките електрически лампи пред залата. «Шествие! Шествие!» — викаха всички. В сбити редици, преграждащи улицата от стена до стена, тълпата премина по Риджънт стрийт, Пел Мел, Сейнт Джеймз стрийт и Пикадили. Целият централен трафик беше спрян. Докладвано бе за много сблъсквания между демонстрантите, от една страна, и полицията и шофьорите на таксита — от друга. Най-сетне едва след полунощ четиримата пътешественици бяха пуснати пред входа на квартирата на лорд Джон Рокстън в Олбъни, а множеството изпя в хор: «Те са весели, добри момчета», и приключи програмата си с: «Боже, пази краля!» Така завърши една от най-забележителните вечери, които помни Лондон през последните десетилетия.“

Така писа моят приятел Макдона и макар и пищно, неговото описание на станалото може да се смята за доста точно. Колкото до главния инцидент, той изненада и обърка аудиторията, но не и нас, както сами се досещате. Читателят ще си спомни срещата ни с лорд Джон Рокстън, когато той бе тръгнал в своя защитен „кринолин“ да донесе на професор Челинджър „дяволското пиле“, както го нарече. Споменах също за трудностите, които ни създаде багажът на професора, когато напускахме платото, и ако бях описал нашето пътуване, навярно щях да кажа доста неща за неприятностите, които срещнахме при задоволяването на апетита на нашия гаден спътник с гнила риба. Ако досега не съм говорил много за това, правих го поради настойчивото искане на професора да не допуснем някой да узнае за неоспоримия аргумент, който носехме, преди да настъпи моментът, когато неговите врагове трябваше да бъдат опровергани.

А сега няколко думи за съдбата на лондонския птеродактил. По този въпрос не може да се каже нищо сигурно. Две изплашени жени са дали показания, че той кацнал на покрива на Куинз хол и останал там няколко часа като демонична статуя. На следния ден вечерните вестници съобщиха, че редникът Майлс от Голдстриймската гвардия, който е караулил пред Малбърийския замък, напуснал поста си без позволение и поради това бил съден от военен съд. Обяснението на редника Майлс, че хвърлил карабината си и побягнал надолу по Мел, защото, като погледнал нагоре, изведнъж между себе си и луната видял дявола, не било прието от съда и все пак е може би в пряка връзка с въпроса. Мога да добавя само още едно показание — в дневника на холандско-американския океански кораб „Фризланд“ се твърди, че в девет часа на следващото утро, когато Старт Пойнт бил на десет мили зад десния борд, край тях преминало нещо средно между летящ козел и гигантски прилеп, което се движело на югозапад с изумителна скорост. Ако инстинктът му за родния край го е водел по верния път, не може да има съмнение, че последният европейски птеродактил е намерил смъртта си някъде в пустите простори на Атлантика.

А Глейдис — о, моята Глейдис! — Глейдис от тайнственото езеро, което сега ще бъде преименувано на Централно, защото тя никога не ще получи безсмъртие чрез мене. Не съм ли виждал винаги в нейната природа коравосърдечие? Нима дори по времето, когато бях горд, че се подчинявам на нейната повеля, не чувствувах, че не може да бъде истинска онази любов, която е готова да доведе любимия до смъртта или до опасността от нея? Нима в най-съкровените си мисли, които непрекъснато отпъждах, за да се завърнат отново, аз не прониквах зад красотата на лицето й и не откривах ли мержелеещите се на дъното на душата й неразделни сенки на себичността и непостоянството? Дали тя обичаше героичното и величественото само за тяхната благородна същност или за отражението на славата; което можеше да озари и нея, без тя да премине през мъката на пожертвователността? Или тези мисли са безполезната мъдрост, която идва винаги със закъснение? Това бе най-големият удар в живота ми. За момент той ме превърна в циник. Но сега, когато пиша тези редове, вече е минала цяла седмица, през която имахме сериозен разговор с лорд Джон и — е, нещата биха могли да бъдат по-лоши.