Кристин Дорси - Диво сърце

— А ти? — Каролайн се запрепъва след него. Не следваха никаква пътека. — Ще останеш ли с нас?

Улф спря и хвърли поглед назад. Светлите й къдрици се виеха в безпорядък около раменете й. Къпини и борови иглички се бяха вплели в тях. Устоя на желанието да протегне ръка и да ги махне. Продължи напред, прескочи голям паднал клон и чу стъпките й зад себе си.

— Не — отвърна на въпроса й. Но докато си проправяше път през гората, не можеше да прогони от съзнанието си израза на виолетовите й очи с формата на лунен сърп.

Когато стигнаха завоя на реката, Каролайн вече беше останала без сили. Съжаляваше, че не бе спала, докато имаше възможност. Упорито продължаваше да върви, като се стараеше да не обръща внимание на болезнените, все още незаздравели мазоли и натъртвания по краката си. Забеляза, че спътникът й се оглежда наоколо по-внимателно от преди.

Преди да излязат от прикритието на гората и да стъпят на открития бряг на реката, Улф й даде знак да спре.

— Какво има? — прошепна Каролайн. По жестовете му разбра, че трябва да действат предпазливо. — Чуваш ли нещо? — Тя се вгледа в храстите зеленика, между които се виеха лози. Видя само един белоопашат елен, който боязливо като тях си проправяше път между дърветата.

— Струва ми се, че не — отвърна Улф, но усети странни бодежи в тила си, които не изчезваха. Хвана я за ръка и я поведе към водата. — Ще прекосим реката тук.

Запристъпваха по плоските камъни с овална форма, изгладени от безбройните капчици вода, които се плъзгаха върху тях. Малки водовъртежи се образуваха помежду им, но те ги прескачаха лесно. Поне Улф. Каролайн се нуждаеше от помощта му. Разстоянието между последния камък и стръмния бряг й се стори особено дълго.

Смразяващ кръвта вик разтърси долината, тъкмо когато Улф се беше навел и я дърпаше за ръката към брега. Двамата вдигнаха глави навреме, за да видят, че Талцуска се хвърля срещу тях.

Улф успя да отбие удара с една ръка, а с другата бутна Каролайн настрана от нападателя. Тя се подхлъзна и се свлече обратно към реката. Хвана се с ръце за храстите, за да не падне във водата, която заливаше в краката й.

От дясната й страна реката закипя, щом двамата мъже цопнаха в бързото течение.

Каролайн щеше да изпищи, но някакъв нов инстинкт я накара да замълчи. Опита се да оправи мокрите си поли, които оплитаха краката й, и да стигне до Улф. Сред бялата пяна и безразборните удари на ръце и крака беше невъзможно да разбере кой печели двубоя. Телата на двамата мъже, мокри и лъскави, се мятаха във водата, докато всеки от тях се опитваше да надвие с ловкост другия.

Каролайн отметна влажната коса от лицето си и потърси с очи нещо, с което да помогне на Улф. В този миг видя пушката му на брега. Сигурно я беше оставил, докато й помагаше да се изкачи. Сърцето й заби лудо и тя се спусна към оръжието. Но изгуби равновесие и падна във водата. Болка прониза коляното й. Беше се ударила в остър камък. Потисна вика си, пое дълбоко дъх и се изправи на крака.

Бистрата вода се пенеше около нея, а тя се мъчеше да се добере до брега. Цевта на пушката блестеше под косите лъчи на следобедното слънце… и я мамеше към себе си. Почти беше стигнала, почти беше спечелила битката с хлъзгавото дъно и водовъртежите, когато хвърли поглед назад.

Вода опръска очите й и тя бързо отметна полепналата по лицето си коса. Дъхът й спря, когато видя, че Талцуска стои прав, готов да скочи върху Улф. От свитото й гърло се откъсна вик.

— Не!

Талцуска вдигна глава и преди тя да се обърне, погледите им се срещнаха. Като обезумяла Каролайн се стараеше да запази присъствие на духа, усещайки, че самообладанието й бързо се изпарява. Тя се хвърли напред.

Брегът беше стръмен, почвата — отмита от пъргавото течение. Краката й трудно се задържаха върху нея. Хвана се за един клон и се издърпа, като се стараеше да не мисли какво ще направи, когато се добере до пушката.

Знаеше само, че трябва да спаси Улф. Нямаше да го остави да умре заради нея.

Хвърли се напред и падна върху оръжието. Никога досега не беше стреляла, но веднъж, докато пътуваха от Чарлз Таун насам, бе видяла как Улф го прави. Пушката беше по-тежка, отколкото си представяше. Каролайн се олюля под тежестта на мокрите дрехи и оръжието.

Успя да облегне гравирания приклад на рамото си. В този миг нещо прелетя покрай нея. Обърна се и видя, че Талцуска тича по брега. Без да мисли, се прицели в гърба му. Щеше да натисне спусъка, ако една ръка не я беше възпряла.