Кристин Дорси - Диво сърце

Едва ли някой знаеше това по-добре от Улф, но сега той предпочете да не говори по този въпрос.

— Разбрах, че си позволил на воините да танцуват със скалпа му.

Астугатага не каза нищо, само кимна с глава.

— Англичаните ще чуят за това. Не от мен, но те си имат начини. Може би дори в този миг приказват за това.

— Какво лошо има в това да приказват? — Талцуска пристъпи напред, без да чака реда си. — Показахме им, че не сме страхливци, които ще им паднат на колене. Ние сме велики воини.

— Които нападат сакати хора и жени! — Улф използва думите на Каролайн. От тях покритото с белези лице на Талцуска почервеня от гняв. Макар че боят бе забранен в колибата на старейшините, той пристъпи заплашително към Улф. Вперил тъмните си очи в своя противник, Улф остана на мястото си.

— Талцуска, Уойа — прозвуча твърдият глас на вожда. — Уговорихме се за размяна на думи. И нищо повече.

Улф отново насочи вниманието си към Астугатага.

— Нападението срещу „Седемте бора“ означава война. Така ще го възприемат англичаните.

— Само да дойдат, ще им покажем как нашият народ отмъщава за своите убити.

— И долините ще прогизнат от кръв. Това ли искате за народа ни? — Улф отправи въпроса си към Астугатага, въпреки че войнствените думи бяха изречени от младия воин.

— Уойа казва „народа ни“, но той не е наш. Той е син на инаду, змията. Той е англичанин.

Улф замълча. Вождът знаеше историята му. И щеше да остави делата му да говорят за него.

— За разлика от баща си Уойа винаги е бил наш приятел. Майка му беше Алкини от рода на Вълците. — Астугатага вдигна колана, даден му от Улф. — А дядо му беше велик воин.

— Но той казва да се предадем.

— Казвам да се споразумеем — поправи го Улф. — Сега вождовете ни размишляват върху предложението на губернатора Литълтън да отидат в Чарлз Таун и да разговарят с него. — Улф млъкна и срещна мъдрия поглед на стареца. — Бил съм в тяхната страна отвъд морето. Тя е огромна, а жителите й са безброй — като насекомите през лятото. Те няма да оставят смъртта на белия човек неотмъстена. — Улф си пое отрезвителен дъх. Доводите му бяха разумни, но не за това бе разговорът им. И Улф, и Астугатага го знаеха.

— Говориш за англичаните и как ще ги засегне смъртта на инаду. Но нали дойде да искаш бялата жена?

Когато Улф отново заговори, гласът му беше по-спокоен, макар че решимостта му бе по-силна.

— Изгубих член от семейството. Законите на племето ни са ясни. Желая да получа като възмездие за загубата пленницата, Каролайн Макуейд.

— Тя е моя!

Талцуска гневно излезе напред, но Улф и вождът дори не го погледнаха. Астугатага вдигна ръка, после с едно махване ги освободи.

— Изслушах и двама ви и разбрах какво ви вълнува. Ще размисля над думите ви.

Каролайн спа зле. Когато задрямваше, я измъчваха кошмари. Писъци ечаха в главата й, кръв заливаше всичко. Събуждаше се внезапно и си спомняше, че макар нападението да бе минало, страданията й едва започваха.

Улф не се беше върнал. Вместо него бе дошъл Талцуска, похитителят й. Осведоми я на разваления си английски, че е негова. Каролайн замръзна на място, докато той й обясняваше, че утре след като жените я приготвят, ще я отведе в колибата си.

Лъжеше. Каролайн беше убедена в това. Улф й бе казал, че няма да й се наложи да остане тук. Цял ден не спря да крачи из колибата в очакване той да се появи и едва късно през нощта се примири с факта, че си е тръгнал.

Отново я беше изоставил.

Лежеше на сламеника и гледаше пред себе си в тъмното. Питаше се защо за втори път се бе поддала на глупостта си. Стараеше се да не мисли за това, което я очакваше. По-късно щеше да има достатъчно време. Но Улф… Тя му се беше доверила.

Малко преди разсъмване отново се бе унесла в неспокоен сън. Стресна я докосване по рамото и тя изпищя. Писъкът й веднага бе задушен от ръка, която покри устата й.

— Трябва да бързаме. И да пазим тишина.

Тя се обърна и погледна с разширени зеници над ръката върху устните си.

— Помислих си, че си тръгнал — прошепна му, щом той се дръпна.

— Какво те накара да си помислиш това? — Подаде й обувките, Каролайн седна и мушна крак в едната, като се опитваше да не мръщи лице при болката от жуленето на твърдата кожа по стъпалото.

— Талцуска дойде снощи и каза, че днес ще ме премести в колибата си. — На слабата светлина видя как лицето му помрачнява.

— Казал ти е каквото му се иска да стане. Само че истината е друга. Хайде, стига въпроси.

Каролайн бе видяла индианското селище само веднъж — когато я доведоха. Но тогава тя беше вцепенена от уплаха и умора и не бе забелязала нищо повече от неясните очертания на малки колиби. Сега, на оловно сивото сияние на зората, тя разгледа спретнатите стабилни постройки, покрити с кора като дома на Улф. Край тях видя градини и големи заграждения за животни. Искаше й се да разпита Улф за всичко, което минаваше пред очите й, но той вървеше напред и бързаше. Тя се стараеше да не изостава. Струваше й се, че се измъкват потайно.