Кристин Дорси - Диво сърце

— Не се е ударила. Сега Садаи е при нея.

— А бебето?

— Още е в нея.

— Радвам се. — Каролайн легна по гръб, а той уви стъпалата й в чисти превръзки, които извади от вързопа, изпратен от Мери. Отначало Каролайн се тревожеше повече за собственото си дете. Но дните минаваха и тя не забелязваше никакви признаци, че ще го загуби.

— Нося ти и обувките, но още не бива да ги слагаш.

— Как така? — Каролайн седна в леглото и втренчено го погледна. — Искам да се махна оттук.

— Знам. — Де да беше толкова лесно… Улф седна до главата й. — Наведи се назад — нареди й той.

— Какво ще правиш сега?

— Ще измия косата ти.

— Но… — Каролайн сложи ръка върху главата си. — Аз мога и сама. — Той вече изливаше вода от кратуна върху къдриците й. Тя потече по раменете й и попи в мръсната й риза.

— Наведи главата си назад — настоя той. — Представи си, че си в Англия, а аз съм камериерката ти.

— Никога не съм имала камериерка. — Въпреки това се подчини на желанието му и го остави да върши каквото иска, пък и донякъде й беше приятно. Силните му пръсти се заеха със заплетените й коси, после започнаха да масажират главата й. И навсякъде, където я докосваха, те запалваха чувствено желание.

След като изплакна косата й и изцеди излишната вода, той свали ризата от раменете й. Каролайн не се възпротиви. Изми лицето й, после шията. И през цялото време не откъсваше поглед от очите й.

Каролайн знаеше, че трябва да протестира, когато той побутна ризата й и тя се свлече от връхчетата на гърдите й. Но успя само да си поеме жадно дъх. Зърната й станаха на мъниста. Улф свали мократа й риза и тя затвори очи. Но продължаваше да го вижда. Образът му се беше запечатал в съзнанието й — с тъмни изпепеляващи очи, с разширени ноздри.

Той се пресегна към гърба й и студеният парцал се плъзна по ребрата и гръбнака й. С всеки неин дъх гърдите й се опираха в тялото му.

— Стани. — Гласът му беше дрезгав. Помогна й да се изправи и скъсаната риза се свлече в краката й. Той се съсредоточи върху работата си. Изми заобления й ханш и гладкия корем. Потапяше парцала във ведрото с вода и бършеше светлата й кожа. Но всяко движение го измъчваше. Копнееше по нея и само споменът за това, което беше преживяла, и мисълта за това, което я очакваше, го възпираха да не се поддаде на желанието.

Краката й бяха дълги и стройни и Улф коленичи пред тях. Движенията му станаха по-бавни и гальовни. Но той не осъзнаваше колко интимни са докосванията му, докато не усети пръстите й в косата си.

— Раф.

Умолителният начин, по който прошепна името му, го накара да се върне в действителността. Облегна се на нея и притисна лицето си към плътта й.

— Не тук — каза Улф и дъхът му погали ситните косъмчета между краката й. — Не сега.

Той се изправи. Принуди се да не гледа към нея. Потърси чиста риза сред дрехите, приготвени от Мери. Косите й бяха още мокри и когато мекият лен се плъзна по тялото й, те оставиха мокри петна по плата. Улф й подаде корсет. Нямаше сили да срещне въпросителния й поглед.

— Какво криеш от мен? — Тя взе дрехата. — Нещо за Мери ли?

— Не. — Улф въздъхна тежко. — Не знам дали ще мога да те отведа оттук.

— Не разбирам.

— Талцуска те е обявил за своя пленница.

— Какво значи това? — Каролайн се опита да проумее думите му, но той сякаш говореше чужд език. Преди малко, когато обърна глава и го видя да стои на прага на малката колиба, станала затвор за нея, тя предположи, че е дошъл да я спаси. Явно беше забравила колко рядко Улф оправдаваше очакванията.

Закрачи напред-назад между огнището и отсрещната стена.

— Защо тогава си дошъл? Да злорадстваш? Не те послушах, когато имах възможност, и виж къде се озовах! Затова ли дойде? Или си помисли, че ще приема по-леко съдбата си, ако първо ме изкъпеш? Ако докоснеш тялото ми?

Докато траеше нейната тирада, Улф стоеше като изваян от камък и я наблюдаваше с непроницаем израз на лицето. Само тъмните му очи следяха крачките й. Каролайн спря с треперещи устни и тогава той се приближи до нея. Сложи ръце на раменете й и я принуди да го погледне.

— Свърши ли? — Разтърси я, а тя се опита да извърне глава от суровия му поглед. — Свърши ли?

Каролайн преглътна сълзите, които запушваха гърлото й, и кимна. Нямаше какво друго да каже. И без това вече бе казала твърде много.

— Преживяла си тежко изпитание, затова ще ти простя тези думи. Но сега ме чуй, Каролайн, и то добре. Ако искаме да се махнем оттук заедно, трябва да бъдем по-благоразумни.