Кристин Дорси - Диво сърце

Заедно. Той каза „заедно“. Каролайн навлажни внезапно пресъхналите си устни.

— Талцуска е човекът, който те е заловил — каза й Улф. — Роднина ми е, но това няма значение. Той те желае и искането му е законно.

— Да, но аз не го искам. — Говореше като разглезено дете, но сега това не я интересуваше. Ясно си спомняше похитителя от онази нощ — изрисуваното му лице, свирепия му израз.

— Никой няма да те пита.

Прииска й се да му изкрещи. Гласът му беше равен, сякаш говореше за времето или за дърветата в гората. Но се заслуша в следващите му думи.

— Ти си пленница и въпреки че вождът осъжда нападението срещу „Седемте бора“, в сърцето си той се възхищава от смелостта на воините.

— Смелост? Та ние бяхме две жени и един възрастен мъж със счупен крак.

— Но те са се противопоставили на англичаните — обясни той. — Няма смисъл да обсъждаме това. Просто искам да ти кажа какво мисли вождът… и много други. И как ще се отрази това на твоето положение.

— Е, съвсем ясно е как ще ми се отрази.

— Само че аз също предявих права над теб.

— Какво? — Сърцето й слезе в петите и тя втренчи поглед в него.

— Член на семейството ми е убит. Имам право да получа нещо в замяна.

— Мен?

— Теб избрах. — Улф отпусна ръце и се запъти към вратата. — Старейшините ме чакат, няма защо да се бавя. — Не й каза, че и без това вече бе останал твърде дълго при нея. Беше влязъл в колибата само за да се увери, че е жива. Нямаше намерение да превързва краката й, да мие косата й… да я докосва.

— Чакай. — Каролайн го улови за ръката. — Какво смяташ да правиш?

— Талцуска и аз ще говорим поред. После старейшините ще вземат решение.

— Ами ако…? — Каролайн премигна, за да прогони сълзите си. — Не искам да оставам тук.

Улф стисна здраво ръката й и тя едва устоя на желанието си да се облегне на него.

— Няма да останеш.

Но тя знаеше, че той не може да бъде сигурен в това.

Изпълнен със съмнения, Улф прекоси утъпканото пространство пред колибата, където се съвещаваха старейшините. Скръстил ръце на гърдите си, Талцуска стоеше пред прага на овалната постройка. Той не одобряваше посещението на Улф при Каролайн. Беше се възпротивил шумно пред вожда, но той бе отсъдил Улф да види съпругата на убития си баща.

— Няма да ти позволят да я вземеш — каза му сега Талцуска. — Тя беше жена на омразния инаду.

— Който вече е мъртъв. — Улф мина край него. Нямаше желание да спори. Свързваше ги тясно родство — Талцуска беше син на вуйчо му. Но дори по-важно от кръвната връзка бе детството, прекарано заедно. Въпреки това Улф не излъга, когато каза на Каролайн, че в случая това няма да повлияе на събитията.

Някога, когато баща му го изпрати в Англия, Улф не по собствена воля напусна селото и народа на майка си. Ала за Талцуска това нямаше значение. Нито това, че Улф се върна. В неговите очи той вече беше англичанин. А Талцуска изпитваше само омраза към англичаните и към всички бели. Ето защо искането му Каролайн да стане негова изглеждаше още по-злокобно.

Улф свали кожения ремък на мускета от раменете си. Остави оръжието на земята до торбичката с барут, томахавката и ножа на Талцуска. Наведе глава, за да разкопчее колана от нанизани камъчета и черупки, наследство от дядо му, фамилната вещ в ръцете му го зареди с търпение и воля, преди да влезе в колибата на старейшините.

Вътре беше тъмно и задимено, единствената светлина идваше от малък огън, който тлееше в средата на помещението. Вождът Астугатага се вгледа съсредоточено в двамата млади мъже, които застанаха пред него. Косата, която растеше в средата на темето му, беше побеляла, лицето му бе набраздено от бръчки, но зрението му беше непокътнато, а преценките — трезви.

С тиха тържественост Улф му връчи колана на прадедите си като доказателство за истинността на думите му.

— Асийа — започна той, — дойдох да помоля за твоята мъдрост.

— Какво те вълнува, Уойа, син на Алкини?

Откакто бе влязъл, Улф не сваляше очи от Астугатага, но знаеше, че Талцуска го е последвал в колибата и стои от дясната му страна.

— Баща ми беше убит. — Не му се искаше да напомня на вожда за родството си с Робърт, но нямаше друг избор.

— Известно ми е. И вече смъмрих виновниците. — Погледът му бързо се стрелна към Талцуска, после се върна към Улф.

— Тогава сигурно знаеш, че е невъзможно тази постъпка да остане ненаказана — от англичаните или от мен.

— Аз осъдих воините, които са участвали — повтори Астугатага. — Но белият човек също има вина.