Кристин Дорси - Диво сърце

Излязоха от разчистената площ и тръгнаха по пътеката през гората. Ръката му я държеше здраво и сякаш бе нишката, която я свързваше с живота. Дърветата не изглеждаха така мрачни, звуците, които издаваха дивите животни — така зловещи, щом съсредоточеше вниманието си върху топлината на пръстите му.

Колко дълго вървяха и докъде бяха стигнали, Каролайн не можеше да определи, но постепенно лъчите на слънцето проникнаха през гъстия свод от борове и дъбове, хвърлящи сянка върху пътеката. Чувстваше, че вече е време да си почине. Улф явно бе разбрал това, защото скоро се отпусна под едно дърво и я настани до себе си.

Той изобщо не се беше задъхан, но Каролайн трябваше да поседи известно време срещу него върху възглавница от борови иглички, докато успокои дишането си.

— Не разбирам. — Въпреки че бяха сами, тя още шепнеше. — Какво стана?

Улф сви рамене. Не му харесваше, че я бе отвел по този начин, сякаш я крадеше, но се бе съгласил с Астугатага, че така е най-добре. Особено след като чу за посещението на Талцуска при Каролайн. Бяха казали и на двамата да не се приближават до бялата пленница. И макар че се страхуваше, че Каролайн ще се разтревожи, Улф се бе подчинил. Но Талцуска явно беше пренебрегнал заповедта.

— Вождът ме повика рано тази сутрин — започна Улф накрая. — Не знам дали беше убеден, че моето искане е по-справедливо, но каза аз да те взема.

Каролайн затвори очи и дълбоко въздъхна.

— Но защо тогава се измъкнахме тайно? Нали вождът ти е разрешил…

— Още не беше казал на Талцуска за решението си. Според него щяло да бъде най-добре, ако вече сме тръгнали, когато стори това.

— Талцуска сигурно ще обезумее от гняв.

Улф не разбра дали това е въпрос или не, но кимна.

— Да, сигурно.

Каролайн преглътна.

— Какво мислиш, че ще стори?

— Надявам се нищо.

Няколко минути седяха, без да продумат. Каролайн забеляза, че ръката му стиска приклада на пушката, но иначе той изглеждаше спокоен. Тя се възползва от възможността да го разгледа внимателно.

Носеше събрана в кръста ловна риза и гамаши от еленова кожа. Татуировките, които красяха много от индианските воини, се забелязваха само около силните му китки. Набола брада очертаваше челюстта и скулите му, а черната му коса беше вързана отзад на опашка. По странен начин съчетаваше в себе си чертите на индианците, които току-що бяха напуснали, и на англичаните, към които се бяха запътили. Беше й трудно да възприеме едновременно обичаите и нравите на двата народа, а колко ли тежко бе това за него?

— Защо ме пуснаха да си тръгна?

Погледите им се срещнаха.

— Вече ти казах.

— Не. — Каролайн тръсна глава и къдриците й се разпиляха и покриха гърдите й. — Каза само, че са взели решение да ме дадат на теб. Но ми обясни също, че твоето искане не им се е сторило съвсем справедливо. Талцуска сигурно е мислел същото за своето, когато вчера дойде при мен.

— Не е трябвало да идва. Беше ни забранено. — Той свъси вежди. — Не си ранена, нали?

— Не, само изплашена.

— Съжалявам.

— Но ти ме предупреди, нали? — Каролайн за миг покри лицето си с ръце, после отново погледна към Улф. Той отпусна ръката, която беше протегнал към нея. — Моля те, кажи ми защо ме пуснаха?

— Астугатага се страхува от англичаните — простичко обясни Улф.

— А Талцуска не се ли бои?

— Не толкова много, колкото ги мрази.

— И Робърт, нали? — тихо добави Каролайн. — Мразеше и Робърт. — Ако затвореше очи, можеше да види отново зверското удоволствие, изписано на лицето му, докато наблюдаваше как другите измъчват Робърт.

— Да, ненавиждаше го.

— Не само заради това, че е мамил племето му, нали? — Садаи и Уолини също не го обичаха, но тя не видя да изпитват удоволствие от виковете му.

— Майка ми беше леля на Талцуска. Като мъж от рода й той изпитва нужда да отмъсти за униженията, на които Робърт я е подлагал.

— Ти изпитвал ли си някога такава нужда?

Гората край тях сякаш замря, докато Каролайн очакваше отговора му. Той не откъсна очи от нея.

— Да — отговори кратко.

Замълча още миг и тя имаше възможност да зададе следващия въпрос. Но не събра смелост за това. Не знаеше точно защо.

Във всеки случай удобният повод беше пропуснат, защото той стана и се наведе, за да й помогне да се изправи.

— Трябва да тръгваме.

— Към „Седемте бора“? — Каролайн изтупа полата си. — Натам ли отиваме?

— Ще минем оттам, за да вземем Мери — обясни той. — После ще ви заведа във форт Принц Джордж. Там ще сте в безопасност засега.