Кристин Дорси - Диво сърце

Беше се сгушила до огъня и се опитваше да се стопли, когато сянка препречи светлината, която проникваше през входа на колибата. Тя усети кой е още преди да се обърне.

Щом видя Улф пред себе си, очите й се изпълниха със сълзи. Изправи се и вече се готвеше да се хвърли в обятията му, но той я възпря с ръка и тя забеляза предупредителния му поглед. С почти незабележимо движение на главата я накара да погледне зад него и тя видя, че жените от селото са се скупчили на прага.

Улф се обърна, каза им нещо и те се разпръснаха, като мърмореха недоволно. Той внимателно затвори вратата. Когато я погледна, Каролайн вече се беше окопитила, но се колебаеше дали да го посрещне с радост.

— Добре ли си?

Тонът му не беше като на мъж, измъчван от грижи за любимата си. И това я разтревожи.

— Ако питаш дали съм жива, отговорът е пред теб.

Той повдигна тъмните си вежди и не каза нищо. Свали кожен вързоп от голите си рамене и й го подаде.

— За теб е… от Мери.

— От Мери? — Каролайн пристъпи към него. — Видял си Мери? Как е тя?

— Добре.

— О, слава богу. — Сълзи на облекчение изпълниха очите й и потекоха свободно по бузите й. — Мислех, че са я убили. Мислех… — Ридание прекъсна думите й и тя се обърна с гръб към него. Внезапно откри, че няма сили да продължи. Но след миг погледна през рамо. Той все още стоеше до затворената врата. Още държеше вързопа, протегнат към нея, сякаш не знаеше какво да прави с него.

— Робърт е мъртъв.

— Знам. — Той пусна вързопа на пода и тръгна към нея. Видя, че раменете й треперят. Тя отново му беше обърнала гръб и Улф се поколеба. Когато я видя за първи път, си беше помислил, че изглежда крехка като порцеланова кукла. Макар че вече знаеше колко много сила има в нея, все още не можеше да прогони това усещане от съзнанието си. Струваше му се, че тя ще се разпадне при допира му.

Колкото можеше по-нежно, Улф протегна ръка към нея. Красивата й коса беше сплъстена и разбъркана. Той усети, че Каролайн настръхва и понечи да се отдръпне, но в следващия миг тя се обърна и се хвърли в обятията му. Улф дълбоко въздъхна и силно я прегърна.

— Те взеха скалпа му.

— Знам — повтори Улф. Не се сещаше за нищо, което би могло да я успокои. Сълзите й падаха горещи върху гърдите му, а пръстите й се впиваха в кожата на гърба му.

— Навсякъде имаше кръв, а той крещеше ли, крещеше.

— Шшт, не мисли сега за това.

— Не мога да спра. — Тя се отдръпна леко и повдигна мокрото си лице към него. — Не разбираш ли? Виждам всичко отново и отново…

Сложи ръка на тила й и докосна с устни челото й. Разбираше я много добре. Сцената се разиграваше в неговото въображение. Но нямаше да я остави робиня на спомените. Притисна бузата й към рамото си.

— Трябва да забравиш това.

— Но…

— Да забравиш, Каролайн, чуваш ли ме? — Резкият му тон я накара да вдигне поглед към него. Той омекна. — Това вече е минало. — Улф знаеше какво бе преживяла, поне доколкото успя да разбере от Мери, но изпитанията за нея още не бяха свършили.

— Страхувах се, че няма да дойдеш. — Тя вдъхна мъжествения мирис на голата му кожа. — Как разбра за случилото се? Нали беше тръгнал към планините?

— Спрях във форт Лъдън, там ме настигна вестта. Веднага тръгнах обратно. — Не спомена пред нея за ужаса, който бе пронизал сърцето му, докато пратеникът разказваше за нападението. Беше стигнал в „Седемте бора“, като яздеше без почивка, и почти бе обезумял, щом откри, че Каролайн я няма. Мери се беше опитала да го успокои.

— Раф, ако искаха да я убият, щяха да го сторят още тук — разсъждаваше тя разумно.

— Опираше се на тази надежда, докато яздеше към Естато. Като пристигна в селото и разбра, че е невредима, той изпита такова облекчение, че му трябваше известно време, за да проумее какво му казва вождът.

Улф я задържа още малко в прегръдката си.

— Ела — каза накрая и неохотно я пусна. — Позволи ми да се погрижа за теб.

Заведе я до сламеника и й даде знак да седне. Отиде до вратата и повика жената, която седеше наблизо. Тя влезе, като носеше със себе си няколко глинени съда. Остави ги на пода и Улф я освободи с кимване на главата.

— Какво правиш? — Каролайн се облегна на лакти и се вгледа в него.

— Ще намажа раните ти с мехлем. Сега легни.

— Искам да ми разкажеш за Мери. Сигурен ли си, че е добре?

— Да.

— Но аз видях, че я удариха. Тя падна. — Каролайн изохка, когато той поля краката й с вода.

Стъпалата й бяха в мазоли. Улф пъхна пръсти в лекарството, което миришеше противно, и щом намаза изранената й кожа, разбра колко силно я боли. Но изразът на лицето му остана непроницаем, а гласът му — равен.