Кристин Дорси - Диво сърце

Най-после спряха за почивка. За подслон им послужиха само короните на дърветата. Каролайн се облегна на грапавата кора на един ствол с решението да не заспива. Как можеше да спи, заобиколена от диваци? Но денят бе преминал твърде тежко за нея и макар че трепереше под тънкия ленен плат, не след дълго главата й клюмна настрана.

Под клепачите й премина в пъстра върволица всичко, случило се досега, поредица от картини, които се разгръщаха пред очите й: ужасяващите лица, боядисани в червено и черно, огънят, кръвта. Кръвта беше постоянно пред погледа й.

После дойдоха писъците и закънтяха в съзнанието й.

Но не това я събуди. А силният натиск върху устата й. Едва дишаше. Опули очи и подскочи. Поведе борба срещу ръката, която покриваше долната част на лицето й. Но силите й я бяха напуснали. Тя падна върху твърдата, покрита с листа земя.

Беше много тъмно, но дори в страха си разбра, че човекът, който я държи, е индианецът с белезите по лицето. Тялото й настръхна, когато той се приближи по-плътно до нея.

— Тихо. — Думата, пошепната в ухото й, прозвуча като заплаха. Ръката му покриваше устата й и тя нямаше друг избор, освен да се подчини.

След малко той я освободи от желязното менгеме на пръстите си. Тогава Каролайн жадно вдъхна студения нощен въздух, благодарна, че поне това не й е забранено. Задиша насечено и с мъка, но колкото и зажаднели да бяха дробовете й, тя се стараеше да не вдига шум. Похитителят безмълвно й бе напомнил колко е беззащитна. И че от него зависи дори следващият й дъх.

Но не успя да потисне стона, който се изтръгна от нея, щом индианецът остави ръката си да броди надолу по тялото й. Между гърдите. Покрай завързаните й ръце и по извивката на талията й. Господи, не! Завладя я страх и тя се опита да се претърколи настрана. Но той беше затиснал косата й и тя не можа да избяга.

Сърцето й заблъска в гърдите. През целия дълъг ден се беше старала да не мисли за тази възможност. Бъди благодарна, че си жива, повтаряше си тя. Остани жива заради детето си. Но в тъмните ъгълчета на съзнанието я глождеше мисълта какво ще й сторят индианците, когато спрат за нощувка.

С груби движения той притисна гърба й към тялото си. Ужасът й растеше като вода, чийто път е препречен. Преди да се предаде на волята на този дивак, трябваше да… Какво? Какво можеше да направи?

Но поне засега отговор не й беше нужен. Индианецът обви с ръка кръста й. Каролайн едва смееше да диша и очакваше отново да я докосне. Но той не го направи. Тя чу хъркане в ухото си и разбра, че е заспал.

Бавно, мускул по мускул, Каролайн се отпусна. Тялото й беше притиснато до неговото — нещо, което не можеше да остане незабелязано. Но сега поне имаше топлина. Ако искаше да оцелее, трябваше да се възползва от всяко предимство.

Тя затвори очи. Намести се по-удобно до едрия индианец. Дишането му си оставаше все така равно и тя въздъхна с облекчение. Когато се стопли, си каза, че е време да спи — беше й необходима почивка. Заради бебето.

Докато се унасяше в дрямка, тя си представяше, че вижда Улф. Чувствените му устни се усмихваха одобрително. Той пое ръката й я поведе към дълбините на забравата.

Стори й се, че само след няколко минути я вдигнаха на крака. Тя премигна в полусън и се опита да си спомни къде е. Действителността болезнено връхлетя върху нея. Индианецът, когото вече мислеше за свой, я бутна да върви към гъсталака. Тя се препъна, но не падна. Погледна към него, той й кимна с глава да продължава напред.

Беше направил същото и снощи, за да й даде възможност да остане за малко сама. Каролайн забърза към няколко лози, които образуваха естествено прикритие.

Както и първия път, през главата й мина мисълта да побегне. Изкушението я завладя толкова силно, че почти усещаше как тича свободна. Но знаеше, че неизбежно ще я заловят, и това я възпря. Беше вързана, уморена и изтощена от глад. И макар че още от вчера, когато оставиха пътеката и тръгнаха през гората, се опитваше да следи пътя, тя нямаше представа къде се намират.

Към увереността й, че не може да избяга, се прибавяше й мъчителният страх от това, което щеше да й се случи, когато се озовеше отново в ръцете на индианеца. Накрая тя реши да се върне обратно при него.

Тази сутрин, преди да тръгнат, й дадоха няколко късчета сушено месо. Слънцето най-после изгря и ги дари с малко топлина, но Каролайн продължаваше да трепери.

Една стъпка пред другия. Оцеляването се свеждаше до това. Тя се опитваше да държи съзнанието си свободно от мисли, но Улф отново и отново нахлуваше в него. Отначало тя не му обръщаше внимание, но после се предаде. Погледна напред и си представи, че той стои пред тях с вдигнат мускет.