Кристин Дорси - Диво сърце

Тя си пое дълбоко въздух и кимна. Знаеше, че няма избор, но въпреки това не искаше Улф да си тръгва. Но той явно бе по-близо до действителността от нея.

— А сега се връщай при съпруга си — каза й той, обърна се и с едри крачки влезе в гората.

Каролайн остана да гледа след него, докато той изчезна между дърветата. После се прибра в къщата, но не отиде при Робърт. Вместо това бавно се изкачи по стълбите към стаята си. Щом влезе вътре, заключи вратата и позволи на сълзите си да рукнат.

Внезапни писъци прекъснаха съня й. Не, не писъци. Крясъци. Диви крясъци, които накараха сърцето й да забие силно и по кожата й да полазят тръпки, още преди да се изправи в леглото.

Първият й подтик бе да грабне ножа върху масичката. Ножа, който Улф й беше дал. Усети твърдата дръжка в дланта си. Тя й даде сила, когато всичките й сетива се бяха объркали. Кой или какво предизвикваше този ужасен шум? Каролайн скочи от леглото и изтича до прозореца. Навън в нощта оранжевочервени отблясъци хвърляха чудновати сенки, танцуващи по стените.

Пожар! Пламъци се извисяваха от бараките и плевнята и осветяваха двора като посред бял ден. Към къщата тичаха индианци със зловещо боядисани лица.

Внезапно по-различен звук, пронизителен и всяващ ужас, разкъса задимения въздух. Прокънтя в ушите й и я закова на място със страшната си сила. Трябваше й време да осъзнае, че в главата й ехти собственият й изплашен писък. Затисна устата си с ръка и се постара да се овладее. Но ужасът не я изпускаше от лапите си, докато наблюдаваше с широко отворени очи сцената, която се разиграваше долу.

Индианците вече влизаха с викове и крясъци в къщата. Каролайн не успя да ги преброи — бяха твърде много. Не изглеждаха като хората от племето чероки, които беше виждала досега. Носеха томахавки и мускети. Само след няколко минути щяха да се озоват при нея.

Мери! Каролайн се извърна от прозореца и се втурна като обезумяла към вратата, щом тази мисъл си проправи път през страха й. Коридорът беше тъмен и задимен. Очите й се насълзиха, гърлото й пресъхна.

Вратата на Мери беше заключена и Каролайн я заблъска с юмруци.

— Мери! Пусни ме да вляза!

— Ще стрелям! — Гласът на Мери прозвуча необичайно напрегнат и Каролайн разпозна в него собствения си ужас. Но въпреки това се опита да я успокои, докато ноктите й нетърпеливо драскаха по вратата.

— Недей! Мери, аз съм, Каролайн.

— Каролайн?

Облегнала чело на твърдото дърво, Каролайн чу тихото изщракване на ключалката. Вратата се отвори и тя се хвърли в обятията на Мери. Но прегръдката им не трая дълго.

— Хайде! — изкрещя Каролайн и я хвана за ръка. Мери наистина държеше пистолет. Той висеше тежко от ръката й. Каролайн я избута през вратата. — Трябва да изчезваме оттук!

Заради издутия корем на Мери не им беше много лесно да минат през тесния коридор. Каролайн се спусна напред по стълбите и я задърпа след себе си. Слязоха на приземния етаж и се затичаха през салона към вратата на градината.

Почти бяха стигнали, когато тя се отвори с трясък. В къщата нахлуха индианци с боядисани в черно и охра лица и препречиха пътя им. Каролайн се обърна назад и видя, че през предната врата с викове влизат още индианци. Без да мисли, тя бутна Мери към стената, застана пред нея и вдигна ножа.

Замахна към първия индианец, който се приближи към тях. Той рязко спря с разкрачени голи крака и впери поглед в нея. Тя държеше ножа насочен срещу него. Беше висок и страшен, лицето му бе надупчено от шарка, носът му беше изрисуван с червена боя. Странно защо забеляза тези подробности по-ясно от томахавката, която той държеше над главата си.

С всички сили Каролайн замахна. Той избегна неточния й удар, после следващия. Тя държеше ножа здраво в свития си юмрук, ръгаше и цепеше въздуха със сребристото острие. И всеки път не улучваше. Но в този миг сама не знаеше какво върши.

Пронизителен писък се чу ясно дори сред врявата на индианците, които претърсваха къщата. Каролайн се огледа и видя, че измъкват Робърт от стаята му. Стенанията му закънтяха в главата й до пръсване. Зад себе си чуваше накъсаните хлипания на Мери, а пред нея зловещият индианец сякаш не помръдваше, докато тя замахваше отново и отново с ножа към него.

Но той, разбира се, се движеше, защото колкото и пъти Каролайн да се опитваше да го промуши, той оставаше невредим. След известно време, което й се стори цяла вечност, той явно се отегчи от играта.

Хвана ръката й и ножът изтрополя по пода. Каролайн се наведе да го вземе, но стоманената му ръка се уви като змия около кръста й и я вдигна.