Кристин Дорси - Диво сърце

— Не е така, както си мислиш. Изобщо не ме е грижа за него, но той е мой съпруг. Съединени сме пред бога.

— Моят народ вярва, че един мъж и една жена са заедно по свой собствен избор. Ако жената не желае да стои повече при мъжа, тя се връща при семейството си.

Ако можеше всичко да е толкова просто! Каролайн си пое дълбоко дъх и позволи на очите си да срещнат погледа му.

— Нямам семейство в Англия, само брат, твърде малък, за да се грижи за мен — каза му откровено. — Семейството ми вече е тук — Мери, ти… дори Робърт.

Той дълго я гледа втренчено и Каролайн помисли, че няма да каже нищо. Копнееше да обвие ръце около силното му тяло и да го накара да я разбере. Да му каже всичко. Но знаеше, че не бива.

— След като майка ми почина, разбрах, че той я е бил. Досега си мислех, че това се е случвало, защото е индианка. — Той поклати глава и се загледа отвъд потока. — Не съм предполагал, че ще направи това и с теб. — А трябваше да се сетиш, обади се глас в него. Какво очакваше да направи той, когато открие, че не е девствена?

— Ти не си виновен. Няма защо да се тревожиш. Това няма да се повтори.

— Права си. — С тези думи Улф се обърна и закрачи към къщата.

Трябваше й време, за да осъзнае какво смята да прави, но щом разбра, тя забърза след него.

— Какво си намислил?

Дръжката на нож, гравирана като онази, която й беше дал, стърчеше от гамашите му, а на пояса му висеше томахавка.

— Не! Не! Не го убивай! — Каролайн го задърпа за ръката, но той се отскубна и ускори крачка.

— Нямам намерение да те направя вдовица — рече той с презрение. — Можеш да задържиш безценния си съпруг.

— Но… — Каролайн се поколеба само за миг, после го последва в къщата. Без да почука, той нахлу в спалнята на първия етаж, прекоси стаята и сграбчи изненадания Робърт.

— Какво става тук, по дяволите? — Баща му се съпротивляваше, но Улф го държеше здраво за изпомачканата му пижама.

— При дяволите ще се озовеш, ако още веднъж вдигнеш ръка срещу нея. Разбра ли ме?

Робърт извъртя посивялата си глава и погледът му падна върху Каролайн.

— Какво ти е наговорила тая?

— Нищо. — Тя влезе в стаята. — Нищо не съм му казала. — Не искаше Улф да разбере защо Робърт я е ударил. Не биваше да знае, че тя и съпругът й все още не са прекарали нито една нощ заедно. Най-добре беше никой да не знае.

— Нямаше нужда да казва нито дума. — Улф разтърси подпухналото от уиски тяло. С мъка възпираше желанието си да стисне месестия му врат. — Веднага познах почерка ти.

Улф го повдигна още по-високо и Робърт изпъшка и посегна към крака си.

— Престани! — Каролайн се втурна към тях.

В стаята миришеше на кисело уиски и пот.

— Това няма да се повтори — настоя тя, но никой от двамата мъже не й обърна внимание.

Улф с лекота премести товара върху едната си ръка. С другата извади томахавката и я вдигна заплашително над главата на Робърт.

— Не се и съмнявам, че няма да се повтори. — Гласът му стана по-нисък. — И знаеш ли защо?

В отговор Робърт само изквича.

— Защото, ако я докоснеш, ще се върна и ще отсека главата ти с това. — Металът улови първите лъчи на слънцето, които проникваха през прозореца.

Бледите зеници на Робърт се разшириха, но Улф не изпита удоволствие от страха му. Без да го е грижа за счупения му крак, той пусна стареца обратно върху леглото. Чу се глух шум.

Улф постави томахавката на мястото й, обърна се и мина покрай слисаната Каролайн. Тъкмо хлътваше в боровата гора, когато я чу да вика името му. Искаше му се да продължи, сякаш околните дървета заглушаваха думите й, но въпреки това спря. Тя тичешком го настигна.

Отначало смяташе да му изкрещи, че не е трябвало да се изправя срещу баща си. Но когато стигна до него, разбра, че не бива да губи време за това. Беше направил каквото бе сметнал за добре и тя изпитваше благодарност за загрижеността му.

— Къде отиваш? — Внезапно й се стори, че е по-важно да разбере това, отколкото да влиза в спор с него.

— В планинските селища. Дойдох да ти кажа. Повечето от вождовете се съгласиха да разговарят с губернатора. Ще занеса техните послания в планините.

— Значи всичко ще бъде наред, нали?

Сянка на усмивка заигра по чувствените му устни. Той вдигна ръка и погали бузата й.

— Да, Каролайн, надявам се. Поне съществува възможност за мир между моето племе и англичаните.

После сякаш си спомни кой е той… и коя е тя и отдръпна ръката си.

— Въпреки това няма защо да предизвикваш съдбата. Не се отдалечавай от къщата, Каролайн.