Кристин Дорси - Диво сърце

Когато чу стъпките му, Каролайн не можа да спре сълзите, но ги изтри от лицето си.

— Заради бебето — нашепваше отново и отново… като молитва. — Заради бебето.

Робърт напредваше бавно и когато накрая бутна вратата, тя разбра, че това не се дължи само на крака му. Киселата миризма на уиски нахлу в стаята преди него.

— Запали свещ, момиче, нищо не виждам.

От изпития алкохол говореше неясно, но тя се досети какво казва. Макар че нарочно бе изгасила свещта, сега беше принудена отново да запали фитила. Ала не можеше да събере сили и да погледне към него. Успя, чак след като той дълго стоя изправен до леглото й.

Веднага щом го стрелна с поглед, той се разсмя. От смеха му кожата й настръхна и я полазиха тръпки. Робърт пусна патерицата. Тя изтрополя по дървения под, а той се хвърли върху леглото.

Тежестта му я притисна, миризмата му я задуши. Каролайн изви глава настрана, но пръстите му се впиха в бузата й и я върнаха обратно. Едва не повърна, когато с отворена уста връхлетя върху нея. Той със сила разтвори стиснатите й челюсти и дебелият му, с отвратителен вкус език изпълни устата й.

Заради бебето, заради бебето.

Той вдигна глава, дишайки тежко… и Каролайн прехапа долната си устна, за да не изпищи. Но писъкът прокънтя в главата й, когато той сграбчи деколтето на ризата й и го разкъса.

Опипваше я, стискаше я и през цялото време приказваше. Завалени, просташки думи за това как ще й достави удоволствие и колко е мъжествен. Имаше и друго, но Каролайн го изключи от съзнанието си. Вече не мислеше за детето си и за саможертвата, която правеше, за да го узакони.

Вече не мислеше изобщо.

Наблюдаваше това, което той прави с нея така, сякаш то се случваше с някой друг. Непохватните му опити да разкопчее отвора на панталоните си; начинът, по който дръпна ризата й нагоре; и задушаващата тежест на тялото му.

— По дяволите, момиче, не стой като дърво!

Гневните му думи внезапно я върнаха в действителността. Изведнъж осъзна, че болката, която очакваше… болката от проникването му… още не бе дошла.

С животинско ръмжене той се претърколи от нея. С резки движения хвана сбръчканата си мъжественост и започна да дърпа и стиска отпуснатата плът. Звуците, които издаваше я отвратиха, а също и слюнката, която се точеше от устата му. Чак когато извърна очи към нея и погледите им се срещнаха, Каролайн разбра какво става.

Ударът дойде внезапно и тя нямаше време да се подготви. Болката избухна в лицето й и тя усети вкуса на собствената си кръв. Преди да помръдне, той я удари отново.

— Проклета да си! — извика Робърт. — Виж какво направи!

Но Каролайн не можеше да види нищо през червената мъгла на страданието си. Тя вдигна ръце да се предпази от следващия му удар, което само го разяри още повече. Той вече не можеше да сдържа потока от ругатни, които сипеше върху нея заедно с ударите си. Изглежда му харесваше да излива гнева си в думи.

С всички сили Каролайн се претърколи колкото може по-надалеч от него. Падна на дървения под. Без да се поддава на болката в бедрото си, тя с мъка се изправи на крака. По-скоро усети, отколкото видя, че той се хвърля след нея. Робърт успя да хване разръфания край на ризата й и тя чу как платът се разкъсва. Но не откъсна поглед от целта си.

Горното чекмедже.

Не успя да го издърпа от първия път и разбра, че това се дължи на треперещите й ръце. Събра сили и този път чекмеджето се отвори. Робърт накуцваше към нея. Като обезумяла тя затършува сред памучните ризи и чорапи. Почти се бе отказала и смяташе да избяга от стаята, когато пръстите й напипаха гравираната костена дръжка.

Изразът на лицето му беше почти комичен, щом Каролайн се обърна и насочи към подпухналия му корем острието на ножа, който Улф й бе дал. Робърт успя да намери патерицата си и се облегна на нея, а предпазливостта усмири гнева му.

— Дай ми този нож, момиче.

— Махай се оттук. — Ножът беше тежък и ръката й се тресеше от усилието да го държи насочен срещу него.

— Ще вземеш да нараниш някого с това. — Очите му се присвиха.

— Назад! — Каролайн замахна и той се отдръпна, но не толкова бързо и надалеч, колкото й се искаше. — Излез от стаята ми!

— Ти май забравяш, че тази къща е моя. А ти си моя жена.

— Това не значи, че ще търпя този… този… — Каролайн преглътна сълзите си.

— Признавам, че може да съм попрекалил малко. — Ножът явно му действаше отрезвително.

— Ако ме удариш още веднъж, ще те убия. Кълна се, ще те убия.

— Говориш като онези диваци. Те ли ти дадоха ножа? Или синът ми?