Кристин Дорси - Диво сърце

Тя понечи да се отскубне, ала пръстите му я стиснаха по-силно, сякаш да й напомнят, че той има право да я докосва, когато си пожелае.

— Боли ме.

— Тогава ела по-близо, момиче.

— Името ми е Каролайн.

— Много добре знам коя сте, лейди Каролайн — изръмжа той, пръстите му се впиха в кожата й и я принудиха да коленичи до креслото. — Високомерната лейди Каролайн си мисли, че аз не съм достоен за нейната компания.

— Не. — Сълзи опариха очите й, но тя премигна, за да ги отпрати.

— Че е от твърде благородно потекло, за да прекарва времето си с мен. Но с ония мръсни диваци може, а? — Тя не отвърна нищо и той изви ръката й. — Така ли е?

— Не… не знам за какво говориш. Просто помагам на Садаи и Уолини. Мислех си, че така искаш.

— Ах, каква покорна женичка. — Лицето му почервеня от гняв. — Сигурно си мислеше също, че ще ми доставиш удоволствие, като се държиш добре с моя син, полудивака, а?

— Не съм…

— Какво не си?

Накара я да сведе глава и сълзите й се търкулнаха по бузите. Съпротивляваше се, но той беше твърде силен за нея. Запита се дали да не извика за помощ, ала единственият човек, който щеше да я чуе бе Мери, а Каролайн не искаше тя да скочи от леглото и да се втурне надолу по стълбите. Освен това Робърт беше неин съпруг и тя трябваше да се научи да се справя с него.

— Това, което казваш — отвърна тя с възможно най-голямото достойнство, което можеше да изтръгне от коленичилата поза на тялото си. — Нали е твой син?

— Значи му хвърляше майчински погледи през масата, а?

Каролайн не отговори, но усети, че кръвта се отдръпва от лицето й. Толкова се беше старала изобщо да не поглежда към Улф. Да не направи нещо, което би издало чувствата й към него. Но явно не беше успяла, защото Робърт бе разгневен и вярваше, че има защо.

— Какво си намислила? Да избягаш с него, нали? Затова ли той дойде тук и поиска да те отведе?

— Не. — Каролайн поклати глава, доволна, че поне това можеше да отрече с чиста съвест. — Никъде няма да ида. Тук съм, нали виждаш? — Надяваше се да не забележи отчаянието и мъката в гласа й.

Той очевидно обърна внимание само на думите й, защото отпусна хватката си.

— Тук си, защото имам пари — каза сърдито.

— Никога не съм крила това. Нали затова се оженихме?

— Ти си без пукнато пени. Баща ти е проиграл и прахосал цялото ви състояние, а искаш брат ти още да ходи в копринени панталони.

— Точно така. А ти искаше съпруга с благородническа титла — напомни му тя за неговата част от сделката. Дръпна ръката си и макар че не я пусна, той вече не я стискаше толкова силно.

— Напълно си права. — Постави ръката й в скута си и затърка с дланта й отвора на панталоните си, като се смееше на опитите й да се изтръгне. — И тази вечер ще я имам.

Робърт още се смееше, когато тя събра полите си и избяга от стаята.

— Какво ти става? Водата е гореща — предупреди я Садаи. Каролайн беше потопила ръката си в казана, където грееха вода за прането. Опари се и веднага се дръпна, макар че прие болката почти с радост.

— Май ще трябва да извадя чаршафите с прът — поклати глава тя.

Оттук нататък денят отлетя твърде бързо. Следобедният чай беше истинско мъчение. Робърт не прие молбата й да го пие в стаята на Мери.

— Седиш там през цялото време. Днес ще останеш при мен.

Така и направи. Постара се да не обръща внимание на похотливите му погледи и двусмислени забележки. Но не можеше да пренебрегне заплахата, изречена от Робърт, когато тя се извини и стана от масата.

— Довечера, момиче.

— Изглеждаш ми разстроена.

— Какво? Не, добре съм. Може би съм малко уморена. — Каролайн извика усмивка на лицето си и остави ръкоделието. Беше прекарала вечерта в стаята на Мери, но вече ставаше късно. А ако Робърт успееше да се изкачи по стълбите, тя не искаше да дойде да я търси тук.

Беше готова за него.

— Ще се видим утре. — Каролайн се наведе и я целуна по бузата, но преди да се изправи, Мери я улови за ръката.

— Какво има на ръката ти? Май си я изгорила.

— Без да мисля я потопих в горещата вода. — Каролайн поклати глава. — Глупаво постъпих.

Но това не е единствената ми глупава постъпка, откакто пристигнах в Новия свят, помисли си тя, като влизаше в стаята си. Мери я беше посъветвала да намаже дланта си с масло, но тя нямаше кураж да слезе долу.

Съблече роклята си и се стараеше да не се чувства като девствена жертва. Жертва или не, поне не беше девствена, напомняше си тя. Освен това колкото й да ненавиждаше мисълта, че Робърт ще я докосва, знаеше, че това е необходимо. Остана по риза, наметна шал върху раменете си и духна свещта. Вече в леглото, тя остана неподвижно, без да помръдва. Със затворени очи се ослушваше. През затворения прозорец от мрака долиташе далечният вой на самотен вълк. Тя не му обърна внимание и се съсредоточи върху звуковете вътре в къщата.