Кристин Дорси - Диво сърце

Когато Улф откъсна устни от нея, тя вече усещаше твърдия гребен на мъжествеността му, притиснат до корема й. Собственото й тяло бе в огън.

— Моля те — прошепна тя, без да знае дали го моли да спре, или да задоволи ужасния глад, който предизвикваше в нея.

Улф обхвана главата й с ръце и се загледа в лицето й, пламнало от нескрит копнеж по него. Не можеше да направи нищо друго, освен да се отскубне от нея.

Каролайн го видя как си тръгва, после бавно затвори вратата и превъртя ключа, макар да знаеше, че той няма да се върне. Устните я боляха, кожата й бе станала толкова чувствителна, че тя едва изтърпя милувката на чаршафите, когато се върна в леглото.

Лежа будна, докато петелът изкукурига и небето изсветля до оловносиво. Тогава стана и се облече. Когато слезе долу, не се изненада от вестта, че Улф вече е потеглил.

Минаха две седмици от неочакваната поява на Улф в „Седемте бора“. После още две. На пръв поглед животът си течеше по старому.

Индианките от близкото селище Кауи понякога идваха на работа, понякога не. Робърт негодуваше срещу тяхната безотговорност, но Каролайн разбираше, че те трябва да се погрижат първо за собствените си домове.

С времето Мери наедряваше все повече. Бързо се уморяваше и вече не се оплакваше, че я карат да лежи по цял ден.

— Ако нещо се случи с мен… — подзе тя веднъж, когато Каролайн, седнала до прозореца, шиеше.

— Нищо няма да ти се случи — почти сърдито я прекъсна тя.

— Да, но за всеки случай ти казвам… Нали понякога жените умират при раждане — тихо добави Мери.

И Каролайн почувства вина за това, че се бе вглъбила в собствените си проблеми. Грижеше се за Мери наистина, но съзнанието й беше другаде. Остави почти готовата бебешка дрешка на стола и се приближи до леглото, където Мери седеше, подпряна на възглавници. Хвана ръката й и Мери се усмихна.

— Само ми обещай, че ще се грижиш за детето ми.

— Обещавам — Каролайн стисна пръстите й. — Не се тревожи за това.

Думите й явно успокоиха Мери, защото през следващите дни тя изглеждаше по-весела, макар че тялото й не преставаше да расте.

А Каролайн се тревожеше все повече и повече.

Сега вече почти не се съмняваше, че е бременна. Уж на шега задаваше въпроси на Мери относно първите месеци на бременността и отговорите само потвърдиха подозренията й.

Носеше в себе си детето на Улф.

Не, смъмри се тя. Това дете никога нямаше да е на Улф. За негово добро трябваше да се смята, че е на Робърт.

Ето защо Каролайн очакваше възстановяването на Робърт със смесени чувства. Знаеше, че трябва да му се отдаде… и то скоро. Но едва понасяше тази мисъл.

— Ела тук, момиче.

Тя потрепери, щом го чу да я вика. Днес Садаи и Уолини бяха дошли и Каролайн реши да изперат заедно чаршафите. Запалиха огън навън, тъй като нямаха помещение за пране, и напълниха голям казан с вода от потока. Докато Уолини търкаше чаршафите в сапунената вода, Каролайн отиде да види как е Мери. Но не успя да мине незабелязана покрай салона.

— Викаш ли ме? — Думите замряха на устните й, щом погледна към съпруга си.

— Махнах го — Робърт посочи крака си, вече освободен от тежкия гипс.

— Сигурен ли си, че е разумно?

Той стоеше подпрян на патерицата и беше очевидно, че тежестта му пада само върху здравия крак.

— Дяволите да те вземат, момиче, омръзна ми да стоя тук затворен.

— Да, но…

— Никакво „но“. Край. Вече съм здрав. — Докато говореше, главата му клюмна. Вгледа се първо в подутината на крака си, която личеше под разкъсания плат на панталоните му, после вдигна очи към нея. — Нали знаеш какво значи това, а, момиче?

С прегърбените си рамене и суровия поглед той й напомняше за бик. Тя преглътна и не отвърна нищо.

— Най-после ще станеш наистина моя жена. — Той присви очи. — Нали това искаш, момиче?

Гърлото й се сви, но тя успя да изрече едно глухо „да“. Да, точно това искаше… точно това й беше нужно. Заради бебето. Робърт трябваше да повярва… да приеме детето като свое.

Смехът му разпрати тръпки на отвращение по тялото й, но тя се опита да не им обръща внимание, когато той я повика при себе си.

— Трябва да ми помогнеш да седна.

Каролайн го остави да сложи ръка върху раменете й и пое тежестта му върху себе си. Заведе го обратно до голямото кресло. Беше много тежък. Струваше й се, че беше напълнял доста през месеците, откакто бе пристигнала в „Седемте бора“.

Той се отпусна назад в креслото и изсумтя с облекчение, а Каролайн се опита да се отдалечи. Робърт миришеше на уиски и пот. Но ръката му се стрелна и я хвана за китката.