Кристин Дорси - Диво сърце

— Не мисля, че… — започна Каролайн.

— Ти не се меси в това, момиче.

Думите бяха на Робърт, но това, което я накара да отстъпи назад в полумрака и да се откаже от всякаква намеса в спора, бе погледът на Улф. Пък и, каза си тя, тези неща не я засягаха. Не беше свързана с онова, за което се караха. Но продължи да наблюдава Улф, който отново закрачи из стаята.

Той се приближи към прозореца, опитвайки се да обуздае гнева си. Споровете с Робърт бяха безполезни. Отдавна се беше убедил в това. Човекът, който го беше създал, не изпитваше разкаяние за извършеното — нито за това, че бе измамил хора, които бяха разчитали на него, нито, че бе използвал и захвърлил жена, която го бе обичала, нито, че бе унижавал сина си. Каролайн привлече вниманието му и за миг погледите им се срещнаха.

Господи, какво беше направил, като я бе довел тук?

Той се обърна с лице към баща си.

— Вече ти казах какво става в момента и какво може да се случи в бъдеще. След час тръгвам към форт Принц Джордж. Идваш ли с мен?

— По дяволите, момче. — Робърт се плесна по бедрото. — Никъде не мога да ида.

— Тогава поне прати жените там, където ще са в безопасност.

— Ами… ще помисля.

Каролайн пристъпи напред, за да обясни, че Мери не е в състояние да пътува, но пронизващият поглед на съпруга й я спря.

— Но не мога да реша по-рано от утре сутринта. — Бледите му зелени очи се върнаха към Каролайн. — Не е ли най-добре да видиш дали онези мързеливи жени са ни приготвили нещо за ядене?

— Ще остана през нощта, но нямам особено желание да вечерям с теб — каза Улф.

Обидата изглежда не улучи целта си, защото Робърт се изсмя. Смехът му, според Каролайн, бе зловещ.

— Глупости — отсече той накрая. — Нали не искаш да лишиш хубавата ми съпруга от очарователната си компания?

Проклетият старец! Улф седеше срещу Каролайн на махагоновата маса и съжаляваше, че се бе поддал на ловката провокация на Робърт. Много добре знаеше, че трябва да прекрати срещата колкото е възможно по-скоро, но не можеше да пропусне шанса да прекара вечерта с Каролайн. А имаше и тягостното усещане, че старецът подозира това.

— Каролайн — започна Робърт, — не си ми казвала как се спогаждахте с Раф по пътя дотук.

Тя продължи да реже телешката пържола и не позволи на очите си да се отклонят. Преглътна и отговори:

— Ами… добре.

— Това, че той не е бял, не ти е причинило неудобство, предполагам?

— Не! — Думата заседна в гърлото й и този път погледът й се стрелна към Улф. Той седеше с изправен гръб, а на красивото му лице бе изписано презрение. — Раф се държа като истински джентълмен — каза тя, чувствайки се задължена да брани мъжа, който я беше предал.

— Това е добре — Робърт отпи голяма глътка мадейра. — Щях да съм разочарован, ако не се беше отнасял към теб с почитание, достойно за дъщеря на граф.

Последните думи бяха изречени с обичайното му презрение. Но не това я разтревожи. Вече бе свикнала с пренебрежението и подигравките му. Не, това, което я смути, бе начинът, по който съпругът й поглеждаше към нея, после към Улф… сякаш знаеше.

Каролайн нетърпеливо отпи от чашата си. Кехлибарената течност я задави.

— Какво ти става, момиче?

— Нищо. — Каролайн се закашля в салфетката си. Робърт я гледаше със същия мрачен и самодоволен израз на лицето и тя почувства, че не би могла да понесе повече. За миг се запита дали Улф не му е казал за нощта, която бяха прекарали заедно. Дали всъщност не беше дошъл за това? Не вярваше. Враждата между него и баща му бе твърде дълбока за подобни признания.

Не, подозренията му сигурно се дължаха на нещо, което тя е направила. Може би я беше издал тонът на гласа й, когато говореше с Улф… или това, че не бе способна да откъсне очи от него. Защото колкото и да го мразеше, Каролайн не можеше да устои на привличането му. Тревожеше се, че всички забелязват това.

— Ще ме извините ли? — Трябваше да избяга от присъствието му. Избута стола си назад и стана, преди Улф да успее да й помогне.

— Къде си тръгнала, момиче? — Робърт се изви на стола си. Счупеният му крак бе подпрян на табуретка до него.

— Аз… — Очите на Улф я привличаха като магнити, но тя бързо откъсна поглед от тях и съсредоточи вниманието си върху своя съпруг. — Трябва да видя Мери. — Преди двамата мъже да успеят да кажат нещо, тя се обърна и изчезна от стаята.

— Красавица е. — Робърт отмести поглед от вратата към сина си. — Нали?

Лицето на Улф остана непроницаемо.

— Предполагам.

— Предполагаш? Ти сляп ли си? Или така си свикнал с онези мургави дивачки, че не можеш да оцениш една хубава бяла жена?