Кристин Дорси - Диво сърце

— И не се надявай, че ще можеш да ме избягваш още дълго… — Той отново се изсмя и избърса слюнката от устните си с опакото на ръката си. — С всеки изминал ден кракът ми се оправя. Ела да видиш, подутината вече е по-малка. — Той й махна с ръка да се приближи.

Каролайн разбираше, че се държи като страхливка, но не успя да събере кураж и да пристъпи към него. Затова бързо се извини, че в градината се нуждаят от помощта й, и изчезна зад вратата. Но до ушите й достигна хрипливият му смях и думите:

— Скоро, момиче, скоро ще е.

Макар че се бе поспряла за малко до вратата, за да успокои дишането си, и Садаи, и Уолини я погледнаха разтревожено, когато се приближи към тях по пътеката, водеща към градината.

— Да не би Мери да е по-зле? — попита я Садаи, след като пусна една тиквичка в торбата, завързана на кръста й.

— Не, не, дори изглежда по-добре. — Каролайн стегна панделките на бонето си, докато вървеше към тях през редовете царевица. Взе една торба, закачена до вратата на кухнята, и започна да я пълни заедно с другите две жени. Разменяха си незначителни фрази — за времето, за зимния лов, за войната.

— Садаи — попита внезапно Каролайн, — ти познаваше ли майката на Раф?

— Майката на Уойа, Алкини, не е от нашето село, но я познавах.

— Беше много красива — намеси се Уолини.

— Пфу! — Садаи направи гримаса. — Че ти изобщо не си я виждала, много си млада.

— Е, поне така съм чувала — оправда се Уолини.

Садаи сви рамене.

— Дъщеря ми е права. Наистина беше красива.

— Дълго ли е живяла в „Седемте бора“?

— Не знам. Казват, че дошла тук да се омъжи за лъжливата змия.

— О! — Сигурно Робърт й е обещал сватба, а после я е изгонил… — И какво се е случило?

— Нищо. Живя. Остаря.

— А Робърт… мистър Макуейд така и не се е оженил никога за нея?

— Не така, както го правят белите. Но при нас всичко е много по-просто. — По тона й личеше, че смята техния обичай и за по-добър. — Ние си разменяме подаръци и толкоз. Ако някой от двамата реши, че не желае да живее повече с другия, просто си тръгва.

— Алкини сигурно е решила да си тръгне? — Каролайн не можеше да си представи, че е възможно някой доброволно да живее с този човек.

Садаи поклати глава.

— Не. Той й каза да си върви. Години след това й взе момчето. — Тя цъкна с език. — Уойа трябваше да остане при нея. И да се учи от чичовците си. Така е при нас.

По-късно, седнала край потока, който се виеше зад къщата, Каролайн мислеше над думите на двете жени. Имаше навик да остава за малко тук, преди да влезе вътре. Наслаждаваше се на спокойствието и усамотението, докато денят отстъпваше пред здрача.

Величието на обкръжаващата я гора й даваше сила да изтърпи вечерта. Тези часове бе длъжна да прекарва със съпруга си. Днес, изплашена от спора, който със сигурност им предстоеше, тя остана малко по-дълго и, седнала на голям, покрит с мъх камък, наблюдаваше кристалната вода, която бълбукаше по гладките камъчета.

Никой не я безпокоеше, докато седеше там, ето защо, когато чу името си, тихо прошепнато, тя се стресна. Но още преди да се бе обърнала, вече знаеше кой стои зад нея. Сякаш с мислите си го бе повикала.

Бавно извърна глава, като си повтаряше, че е готова за срещата с него. За да осъзнае в следващия миг, че не е.

— Какво правиш тук? — Гласът й прозвуча с гордост, която само месеците, прекарани в болка и гняв, можеха да предизвикат.

— Дойдох да те отведа със себе си — отвърна Улф.

— Да не си полудял?! — Каролайн неволно отстъпи назад и в бързината се спъна в един стърчащ корен. Ръката на Раф се стрелна и я хвана, за да не падне. Знаеше, че би трябвало да му е благодарна за помощта, но не беше. Веднага щом се почувства сигурна, тя се отдръпна от него.

Независимо от всичко, което се бе случило, той й въздействаше по същия начин, както и преди.

Каролайн си пое дълбоко дъх:

— Смятам, че трябва да си тръгваш.

— Не и без теб.

Тя ахна от изненада. Думите му й бяха познати. Всяка нощ ги чуваше в сънищата си, всяка нощ виждаше едно и също: той идва при нея, моли я за прошка, настоява тя да тръгне с него; кълне й се във вечна любов…

Но сега това не беше сън. И макар че мътната светлина на здрача придаваше на сцената нереалност, Каролайн знаеше, че мъжът от плът и кръв, който стои пред нея, не е плод на въображението й. И думите му не бяха само нещо, което тя желаеше да чуе.

Но сега вече бе твърде късно.

След като веднъж бе помолила Улф да си тръгне, тя беше неспособна да направи нещо повече — само стоеше и се взираше в него. Спомените й бяха ярки и хубави, но бледнееха пред действителността. Той беше по-висок, с по-широки рамене, по-мургав и по-красив, отколкото го помнеше. И макар че облеклото му бе по-цивилизовано от последния път, когато го бе видяла — сега носеше ленена риза и гамаши за лов, а косата му беше вързана на опашка, — от истинския Улф се излъчваше повече дива сила, отколкото от сънищата й. Дори от най-еротичните.