Кристин Дорси - Диво сърце

Каролайн си пое дъх, за да се успокои.

— Кога ще пристигне свещеникът?

— Очаквам го тези дни. Разбрах, че последно бил проповядвал при индианците чероки близо до Естато. Чудя се защо ли се занимава с тия диваци.

Каролайн скъса със зъби конеца, за да не му отговори нищо.

— Къде тръгна? — Робърт почука с патерицата по крака на креслото.

— Да помогна на Мери в приготвянето на свещите. — Тя прибра ризата в кошницата с шивашките си принадлежности. — Днес е горещо и тя не бива да работи толкова много.

Животът в „Седемте бора“ не беше лош. Когато успееше да се отърве от присъствието на Робърт — за съжаление точно към това се стремеше, — можеше да види и да направи много неща. Беше й интересно да разговаря с индианките, които работеха в къщата. Отначало, като знаеха, че тя ще бъде съпруга на Робърт, те се отнасяха към нея с хладна любезност. Но с времето тя спечели сърцата им.

Индианките идваха в „Седемте бора“, за да получат срещу труда си стоките, от които се нуждаеха семействата им.

— Преди идваха мъжете — каза й една сутрин Садаи, докато месеха хляб.

— Защо вече не идват? — Каролайн натисна силно с длан тестото. Печенето на хляба се превръщаше в едно от любимите й занимания, макар че Мери й бе казала, че тестото не се меси така грубо. „Ти го удряш така, сякаш искаш да го накажеш, а нещастната топка от брашно и вода не ти е сторила нищо лошо“, каза й тя първия път, когато месеха заедно. Но нея не я беше грижа. Не тесто си представяше тя, когато забиваше пръсти в гладката маса.

Каролайн се изтръгна от болезнените спомени за Улф и се вслуша в думите на Садаи. Тя беше хубава жена, по-висока и едра от нея. Решеше дългата си черна коса назад и я връзваше на дебел възел на тила. Обичаше красивите неща и на ръцете си носеше безброй гривни от сребро и мъниста, които приятно подрънкваха, докато работеше.

— Вече не ги приемат. Великият баща оттатък водата ни наказва. — Думите й бяха изпълнени със сарказъм.

— Защото вашите воини са нападали заселници?

— Не знам. Те искат мъжете ни да се бият срещу техните врагове, иначе отказват да търгуват с нас.

— Нашите мъже също се бият срещу французите — намеси се Мери.

Каролайн избърса набрашнените си ръце в престилката и прегърна приятелката си.

— Логън ще се върне жив и здрав. Сигурна съм в това.

Усмивката на Мери бе тъжна.

— Разбира се. Просто ми се искаше да е тук, когато бебето се роди. — Тя погали корема си с любов.

— Може да се върне дотогава.

— Хм. — Садаи покри тестената могилка с чиста кърпа. — Англичаните и французите още не са готови да си разменят пояса на мира. — Въпреки че Каролайн й хвърли предупредителен поглед, тя продължи: — Страх ме е, че положението ще се влоши още повече, преди да се оправи.

— Не можеш да си сигурна в това, Садаи.

— Каролайн, не е нужно да ме заблуждаваш. Коремът ми може да е голям, но и аз чувам разни неща.

— Уойа ни предупреди, че ни очаква битка.

Каролайн стисна зъби.

— Той пък откъде знае?

Откакто бе пристигнала в „Седемте бора“, името на Улф бе споменавано няколко пъти. Въпреки желанието си да приеме всичко случило се между тях като урок, Каролайн не можеше да се справи с тревогата, която я обземаше всеки път, щом чуеше името му. Поне да не спохождаше сънищата й всяка нощ…

— Раф е добре осведомен по тези въпроси. Робърт никога не го слуша, но Логън смята, че би трябвало. Аз също.

— Какво е това, което Робърт трябва да направи?

— Инаду, змията, трябва да престане да мами.

Думите на Садаи бяха изпълнени с такава омраза, че Каролайн онемя. Но от това, че и други хора го ненавиждат, не й стана по-добре.

— Хайде, наведи се напред да ги наглася. — Мери отстъпи назад и наклони глава настрана, за да се наслади на резултата от работата си. — Изглеждаш прелестно.

Каролайн й се усмихна с благодарност. Но не се интересуваше как изглежда. Гадеше й се. Съгласи се да се облече като булка, само за да достави удоволствие на Мери. За разлика от другите, тя не виждаше празничност в предстоящото събитие.

— Сигурна ли си, че цветята в косата ми не са прекалено много?

— О, не. Когато се омъжвах за Логън, бях вплела в косата си рози и той каза, че много ми отивали.

Каролайн не отвърна нищо.

— Ти… може би се страхуваш?

— От какво? — Каролайн погледна в овалното огледало и се опита да не се намръщи.

— Ами… нали знаеш, от брачното легло. Мога да те уверя, че не е толкова лошо, колкото някои твърдят. — Бузите й се обагриха в яркочервено. — Ако трябва да бъда честна, бих казала дори, че е приятно.