Кристин Дорси - Диво сърце

Но сърцето й се свиваше и тя нерешително тръгна към къщата след мъжа, когото обичаше.

Вътре тежки завеси засенчваха прозорците и отначало й беше трудно да различи седналия в мекото кресло до камината човек, чийто превързан крак бе подпрян на табуретка. Но гласът му прогърмя ясно. В него се долавяше шотландски акцент и пристрастеност към алкохола.

— Навреме пристигна, момче. Това ли е тя?

Улф не отвърна, само отстъпи настрана и Каролайн успя да разгледа по-добре мъжа, заради когото бе дошла в Америка. Той също я огледа. Тя не знаеше какво да направи, освен да стои пред него, докато светлозелените му очи я изучаваха.

Това, което видя, не му направи никакво впечатление. Завърши огледа и изсумтя:

— Става. — После се провикна: — Мери!

Каролайн хвърли поглед към Улф в очакване той да обясни на баща си, че всъщност мнението му няма никакво значение, защото тя няма да живее с него. Но когато в стаята се появи млада жена, очакваща дете, Улф се завъртя на пети и се насочи към вратата.

— Мери ще те заведе в стаята ти — каза по-възрастният Макуейд, но Каролайн не му обърна внимание.

Слисана гледаше как Улф отваря вратата и прекрачва прага.

— Не ме ли чуваш, момиче? Къде отиваш?

Каролайн се престори, че не чува въпроса, отправен към нея, и се спусна към входа. Повдигна поли и се затича, но докато стигне до верандата, Улф вече бе възседнал коня. Животното нервно подскачаше на задните си крака и Улф направи малък кръг, когато тя извика името му.

— Не… не разбирам какво става — бе всичко, което можа да му каже, а той я гледаше от гърба на жребеца. Не й даде обяснение, само срещна погледа й и на лицето му се изписа мрачен израз, после пришпори коня.

Докато се отдалечаваше, тя стоеше и го гледаше с невярващи очи.

Зад гърба й сърдит глас я повика по име.

— Лейди Каролайн! Лейди Каролайн!

Каролайн реагира по-скоро на нежното докосване по ръката, отколкото на името си. Откъсна поглед от опустялата пътека, водеща към високата борова гора, и видя пред себе си младата жена, с която се бе запозната в салона. Забеляза единствено спокойните й сиви очи.

— Той ви вика.

Жената явно не държеше Каролайн веднага да изпълни заповедта, която сега достигна до тях като сърдит рев откъм къщата. Срамежливо се усмихна и я потупа по рамото:

— Добре ли си?

Дали беше добре? Каролайн не знаеше. Стоеше на верандата и на пръв поглед сякаш нищо й нямаше. Но… тя хвърли поглед назад към пътеката с надеждата, че е станала ужасна грешка. Всеки миг Улф щеше да се върне, обвит в облак прах, и да й обясни защо я е оставил.

Но никъде сред безкрайното море от борове не се виждаше облак от прах и не се чуваше нищо друго освен заглъхващите крясъци на присмехулник.

— Той никога не остава тук за дълго.

Каролайн се обърна и се вгледа в жената.

— От време на време се отбива и, ако баща му го няма, си приказва с мен. — Тя поклати глава и няколко кафяви кичура коса се изплъзнаха от бонето й. — Те двамата не се разбират много. Хайде, ела. — Хвана я за ръка и я поведе към къщата. — Най-добре да приключим с това колкото е възможно по-бързо. После ще ти донеса каничка чай в стаята. Съгласна си, нали?

Жената — Каролайн си спомни, че името й бе Мери — застана със скръстени ръце до нея пред Робърт Макуейд. Той бе успял да стане от креслото, но подпухналото му лице бе зачервено от усилието. Сега стоеше, облегнат на патерицата си, и я гледаше изпитателно.

— Какво значи това, по дяволите? Накъде побягна?

Каролайн не успя да измисли никакво обяснение, затова не отвърна нищо, което още повече, го разгневи.

— Дяволите да те вземат, момиче! В Англия може да си свикнала на поклони и ласкателства, но тук аз съм господарят. — Наведе се към нея с присвити очи. — И ще правиш каквото ти наредя!

Каролайн отново не отговори и той свъси вежди.

— Ти глуха ли си? Да не би да съм си поръчал чак от Англия жена, която е глухоняма?

— Тя чува много добре, Робърт. Смятам, че просто е уморена от пътуването. Отдалеч пристига.

Робърт стрелна с поглед другата жена и заговори със заплашително нисък тон:

— Не си спомням да съм те питал за мнението ти, Мери.

— Но тя е права. — Каролайн долови напрежението на жената по лекото потрепване на ръката й. Вдигна брадичка, като си спомни, че независимо от обстоятелствата все още е лейди Каролайн Симънс. Без пари и измамена, тя нямаше на какво друго да се крепи освен на фамилната си титла.

— Изтощена съм — обърна се тя към Мери и само за миг успя да зърне слисаното изражение на Робърт Макуейд. — Ще ме заведете ли в стаята ми?