Кристин Дорси - Диво сърце

Пренебрежителното й отношение към него го изненада, но за кратко. Докато двете с Мери вървяха по коридора, той викаше след тях, че е най-добре бързо да си почине.

— За вечеря искам да слезеш долу! Чуваш ли ме?

— Човек наистина трябва да е глух, за да не го чуе — саркастично отбеляза Мери и я поведе нагоре по тесните стълби. — Но не е чак толкова лош, колкото изглежда. — Тя спря на площадката, за да си поеме дъх. — Не му е приятно да седи затворен вкъщи.

Каролайн не отвърна нищо. Малкото сили, които й бяха останали, се бяха стопили в усилията й да се пребори с него. Чувството й за достойнство се бунтуваше, когато той се нахвърляше с викове срещу Мери.

— Надявам се стаята да ти хареса. — Мери я въведе в малка светла стая и отстъпи назад. — Нямаше с какво да я подредя, затова реших да ушия нови пердета.

— Чудесни са. — Каролайн се изненада, че гласът й прозвуча толкова спокойно. В душата си се чувстваше разбита. — Всичко е много хубаво. — Докосна покривката на леглото. Беше от същия светложълт плат като пердетата. — Не биваше да си даваш толкова труд.

Мери се усмихна и положи ръце върху закръгления си корем.

— С това си запълвах времето. Логън го няма и… понякога се чувствам самотна. — Тя протегна ръка към Каролайн. — Толкова се радвам, че си тук. — Гладкото й чело внезапно се смръщи. — Сигурна ли си, че нищо ти няма? Ръцете ти са студени като лед. И си толкова бледа! — Мери стисна пръстите й в своите и погледите им се срещнаха. — Няма да е толкова лошо.

Каролайн се извърна, преди Мери да забележи сълзите, които се появиха в очите й, и се престори, че разглежда пердетата.

— Много си любезна, но ако може, бих искала да остана за малко сама.

— О, разбира се. Ще отида да кажа на някоя от индианките да ти донесе багажа. Ти си почини добре.

Когато вратата се затвори след Мери, Каролайн изпита желание да я повика обратно. Всъщност не от самота имаше нужда сега — сама в стаята, тя нямаше какво друго да прави, освен да мисли.

Отпусна се в креслото до прозореца и се опита да намери причина за постъпката на Улф — причина, различна от очевидната. Но колкото и да се стараеше, нищо не й идваше на ум.

Но пък и никой не я беше принудил да се люби с него снощи. Той не й беше дал никакви обещания. А тя си бе помислила, че… Каролайн затвори очи и се облегна назад.

Глупачка! Беше кръгла глупачка.

Не беше ли научила още на коляното на баща си какво трябва да прави? Урокът бе ясен. Да разчита винаги само на себе си. А тя си бе позволила да пренебрегне наученото и то заради какво? Заради красиво лице и мускулесто тяло. Заради очи, които сякаш имаха да й кажат толкова много, но в действителност бяха безмълвни.

Знаеше, че не е нито първата, нито последната жена, поддала се на страстите си, но това не й помагаше да се почувства по-добре. За неин срам продължаваше да седи до прозореца и да се ослушва за тропот на копита, които да й докажат, че е сбъркала в преценката си за Улф.

Но дългоочакваният звук така и не дойде и когато Мери плахо почука на вратата, за да обяви, че вечерята е готова, тя бе посрещната от една загубила илюзиите си жена.

— Не исках да те безпокоя, но Робърт каза… — Мери не довърши изречението.

— Знам — Каролайн се изправи и приглади гънките на полата си.

— Успя ли да си починеш? Още ми изглеждаш бледа.

— Добре съм. Наистина. — Каролайн й се усмихна, защото нямаше желание да я тревожи. — Ще слизаме ли? — Тя хвана ръката на Мери — малка утеха, която да я крепи при срещата й с бъдещето.

— Няма защо да отлагаме. Свещеник рядко минава оттук.

Каролайн не откъсна поглед от ситните бодове, с които поръбваше подгъва на една риза.

— Сигурно си прав.

— Говори по-високо, момиче, едва те чувам. По дяволите, и двете с Мери само хленчите.

Каролайн се опита да скрие омразата в погледа, който му хвърли. Бяха минали само две седмици, откакто бе пристигнала, а вече изпитваше към бъдещия си съпруг силна ненавист, която бе трудно да прикрие.

— Нито Мери, нито пък аз хленча. Ти сам каза да говорим тихо.

— Имах предвид да не ми крещите като продавачки на риба.

— Както кажеш — отвърна тя сдържано и продължи да шие.

— Ти, момиче, по-добре внимавай. — Робърт плесна с ръка по облегалката на креслото. — Все още мога да се откажа от този брак.

Откажи се! Откажи се! Искаше й се да изкрещи думите в лицето му, но и двамата знаеха, че не може. Картите й бързо бяха разкрити. Робърт бе разбрал, че тя няма пари. Знаеше и за брат й, и за желанието й да го осигури финансово. Заплахата, че ще ги остави на произвола на съдбата, беше изгодна за Робърт и той често я използваше.