Кристин Дорси - Диво сърце

— Знам, че го обичаш. — Беше разбрала по начина, по който светеха очите на Мери, когато говореше за мъжа си, и по който стискаше единственото писмо, получено от него, откакто Каролайн бе пристигнала.

— Да можеше и той да ме обича така силно, както аз него…

— Какво говориш? Сигурна съм, че те обожава! — Всъщност Каролайн знаеше много малко за по-големия брат на Улф. Мери, разбира се, говореше с възхищение за него. Робърт не казваше почти нищо за когото и да е от синовете си. Но той прекарваше повечето от времето си в плен на алкохола и изглежда нищо друго не го интересуваше.

— О, той се грижи за мен. — Мери извърна лицето си настрана. — И може би аз не бива да говоря така, но една жена винаги усеща тези неща.

— Какво усеща? — Каролайн се опита да я успокои. — Струва ми се, че тревогата ти е изпила ума.

Думите й предизвикаха желаната усмивка, но не разсеяха печалните мисли на Мери.

— Идеята да се оженим беше на Робърт. Искаше да има наследник за името си. — Тя погледна към Каролайн. — Една нощ ги чух да говорят за това, по-точно да си крещят. На Логън не му харесваше да търгува с индианците. Двамата с Робърт непрекъснато водеха битки един с друг.

— Заради нечестната търговия? — Каролайн бе научила от Садаи за отношението на индианците към Робърт.

— Да. Логън не одобряваше далаверите на баща си. Двамата с Раф отидоха заедно в Чарлз Таун да изложат истината пред губернатора. — Тя отметна кичур коса от лицето си.

— И какво се случи? — Каролайн си спомни за срещата на Раф с губернатора, докато тя чакаше във вестибюла. По израза на Мери и свиването на раменете й се досети, че резултатът не е бил добър.

— Литълтън обещал да разгледа въпроса. Дори назначил човек, който да извърши проверка, но нищо не се промени. Раф беше вбесен.

— А Логън?

— Не след дълго ме напусна.

— Не е напуснал теб. Нали сама каза, че е отишъл да се бие с французите?

— Жената винаги усеща — повтори Мери.

Каролайн направи всичко, което беше по силите й, за да убеди Мери, че не е права. Преди да излезе от стаята и да я остави да си почива, Мери вече бе признала, че вероятно тревогата за бебето и умората я карат да изпитва меланхолия. Въпреки това Каролайн се молеше Логън Макуейд да се появи по-скоро на пътеката към „Седемте бора“ и да увери жена си в своята любов.

Както винаги, когато минаваше край салона, тя се опита да стъпва съвсем безшумно. Но този път това не й помогна. Сви се, щом чу гласа на Робърт.

— Мисис Макуейд, елате при мен за малко.

С неохота, която не можеше да скрие, тя спря на прага.

— Тъкмо отивах към градината.

Тежките завеси бяха спуснати, но в стаята се процеждаше достатъчно светлина, за да забележи раздразнението му, когато й махна с ръка да влезе вътре.

Откакто бе пристигнала, той беше напълнял, а кожата му бе придобила пепеляв оттенък. Но изразът на лицето и тонът на гласа му си оставаха все същите, само алкохолът, който поглъщаше, ги променяше от време на време. Този следобед той изглеждаше относително трезвен, макар че на масата до него се виждаше чаша кехлибарена течност.

Погледът му я объркваше, докато стоеше пред него. Но тя съумя да придаде на лицето си любезно изражение.

— Мери си почива. Надявам се нищо лошо да не се случи на бебето.

— От край време жените раждат. Дивачките просто ги изтърсват и забравят за тях. Мери да не е първата? Какво сте се разлигавили двете с нея?

— Това ли е направила майката на Улф — изтърсила го и забравила за него? — Каролайн нямаше представа какъв дух я е обладал, за да изрече подобно нещо. Никога досега не беше споменавала пред Робърт името на сина му, нито пък бе намеквала, че знае за индианската кръв на майка му. Не й беше нужно дълго време, за да осъзнае с какво презрение се отнася съпругът й към индианците.

Без да иска бе уцелила болното му място, но вече бе късно и не можеше да глътне обратно думите. Зачака порой от ругатни и той не закъсня.

— Дяволите да те вземат, момиче! — Робърт скочи на крака така бързо, че загуби равновесие и се тръшна обратно в креслото. — Прекалено дълго търпя твоята наглост. Време е да ти покажа къде ти е мястото.

Мълчанието би било най-добрата отбрана в момента и Каролайн бе достатъчно умна, за да го разбере. Но днес явно някакво палаво дяволче се разпореждаше с езика й.

— Вече съм си намерила мястото.

Той се изсмя злобно.

— Твоето място е в леглото ми.

На това Каролайн не успя да намери отговор. Често чуваше тези думи и ги приемаше като заплаха. Робърт явно изпитваше удоволствие да наблюдава как тя пребледнява, докато той подробно й описва какво ще направи с нея, когато кракът му оздравее.