Кристин Дорси - Диво сърце

Гласът му, нисък и плътен, разпръсна чувствената магия, която я бе завладяла.

— Каролайн.

— Мисис Макуейд. — При тези думи той стисна зъби. — Сега вече съм мисис Макуейд.

Стори й се, че видя тъга и нещо друго в очите му, преди той да сведе поглед. За миг дългите тъмни мигли хвърлиха сянка върху кожата му. Но когато отново я погледна, изразът на лицето му бе непроницаем.

— Чуй ме, Каролайн.

— Не! — Тя се отскубна, щом той се опита да я докосне отново. — Няма! — Усети, че в очите й се събират сълзи, горещи и горчиви, и с всички сили се постара да не се търкулнат по бузите й. — Повече нямам намерение да те слушам! Иди си и ме остави на мира. — Обърна му гръб, а маската на сърдито презрение започна да се топи върху лицето й. — Не ти ли стига това, което направи?

Улф знаеше, че срещата с нея няма да е лека. Една част от него, малодушието, което понякога мами всички мъже, го съветваше да отиде с вестта направо при баща си. Но Каролайн заслужаваше повече от това… много повече. Улф направи стъпка към нея и, когато тя не помръдна, още една.

— Тук не си в безопасност.

Тя повдигна брадичка още по-високо и той видя как в дълбините на сините й очи като светкавица блесва гняв.

— Ти ме доведе тук.

— По твое настояване. Или греша, че пристигна от Англия по свое желание? — Тонът му охладня. — За да се омъжиш.

Тя не отвърна нищо, изгледа го сурово, преди да се извърне. После твърдо изрече:

— Отивай си.

— Не мога. — Едва се сдържа да не обхване с длани нежните рамене, да усети топлината на тила й под устните си. — Съжалявам за…

— Недей. Не се извинявай за това, което направи. Не мога да го понеса.

— Съжалявам само за болката, която ти причиних.

— Надявам се да съжаляваш цял живот. — Тя мина покрай него и се запъти към къщата.

Тогава той я хвана, стисна ръката й и я изви към себе си. Лицето му беше на сантиметри от нейното.

— Не си спомням да съм те карал насила да правиш каквото и да било. — Думите му бяха жестоки, предизвикани от гняв и… вина. Вина, която не го напускаше, откакто я бе оставил на милостта на баща си. А той не знаеше милост.

— Прав си. — Не искаше да се намира толкова близо до него, че да усеща мириса му. Това събуждаше в нея спомени.

— Не. — Челото му докосна косата й. — Всичко беше мое дело, ти нямаш вина.

Каролайн с мъка си пое дъх.

— Остави ме… моля те.

Вместо да я послуша, той я привлече по-близо до себе си. Тя усещаше натиска на силното му тяло и копнееше да се отпусне върху него. Когато Улф повдигна брадичката й, за да я погледне в очите, тя очакваше устните му да се впият в нейните. Настойчиви и жадни. Искаше да почувства сладката забрава на неговата целувка, на докосването му. Да забрави, че я е напуснал, че е омъжена за друг; и че този друг е баща му.

Но не можеше. Сви юмруци и го заблъска.

— Пусни ме!

— Първо ще ме изслушаш. — Той продължаваше да я държи здраво. Облакът, замъглил съзнанието му, се разпръсна. — Тук се намираш в опасност.

— От теб, може би. — Докато се бореше да се отскубне от него, няколко къдрици се изплъзнаха от фибите, с които бе забола косата си. Но битката с него беше безсмислена и когато той стисна раменете й и я разтърси, тя престана да се съпротивлява.

— Чуй ме! Сред моето племе се говори, че ще отмъщават за минали злини.

— Какво пък значи това? — Въпреки гнева си, въпреки чувственото привличане, което, за неин срам, бе по-силно от гнева, Каролайн си даде сметка, че той говори искрено и е много разтревожен.

— Мъст. Каролайн. Срещу тези, които са им сторили зло. Някои от воините непрекъснато говорят за това. Казват, че щом англичаните искат, те ще се бият. Но сами ще изберат врага си.

— Говориш в гатанки. — Каролайн изви глава настрана и се принуди да си спомни как се чувстваше последния път… когато той се отдалечи на коня си, без дори да погледне назад.

— Това не е игра на думи… нито каквато и да било игра. Повечето от вождовете проповядват търпение и разбирателство, но по-младите са с гореща кръв.

Каролайн беше пленница на очите му, а съзнанието й осмисляше чутото. Разби оковите на погледа му и леко потръпна.

— Не си прав. И преди ме предупреждаваше, а всичко е мирно и тихо. Садаи и Уолини идват всеки ден. Станахме приятелки.

— Едва ли има друг човек — Улф посочи с глава към къщата, — когото племето ми да мрази повече.

— За Робърт ли говориш? — Беше чувала същото от жените, но досега не смяташе, че индианците ще предприемат нещо. Пое си дълбоко дъх. — Съзнавам, че със съпруга ми не винаги се… — Искаше да каже „живее лесно“, но не биваше да пренася разговора върху личните им отношения. — Може да е сторил на индианците неща, които не е трябвало да върши, но…