Пол Дохърти - Маската на Ра

— Не, разбира се. Ти си само един скромен слуга и нищожните ти доходи не могат да покрият подобен залог, нали така? Какво, Шуфой, не ти ли плащам добре? Защо ти е да въртиш собствена търговийка? И то на мой гръб? — джуджето премигна и отклони поглед встрани. Съдията се смили и додаде по-меко: — Добре, да вървим, красивата ми Норфрет ще ни чака…

Закрачиха през пазарището. Все още бе оживено — бръснарите лъсваха до гологлавите на многобройните си клиенти; пияни моряци залитаха насам-натам; касапите и зарзаватчиите предлагаха свежата си стока; неколцина лечители подвикваха на минувачите с примамливи обещания да ги изцерят от всяка болка; улисани в игра деца тичаха и крещяха; влиятелни номарси, носени в пищни паланкини, разпъждаха мухите с миниатюрни метлички от жирафски опашки и всичко би изглеждало съвсем нормално, ако зоркият взор на съдията не бе уловил засиленото полицейско и военно присъствие около всяка градска порта. Амеротке се обърна да види къде е изостанал Шуфой. Един от големите му страхове бе, че може някой търговец или колекционер на любопитни неща да отвлече малкия му паж — заради прекомерно ниския ръст и обезобразеното му лице. Затова сега извика тревожно:

— Шуфой! Побързай! Къде си?

Джуджето тутакси изникна отнякъде и застана до господаря си. Двамата поеха по настлания с базалт път към жилището на съдията. Вдясно от тях остана бедняшкият квартал със съградените набързо от кал и слама едноетажни колиби, над които се носеше дъхът на осолена риба, евтина бира и черен хляб, изпечен в сгорещен пясък. След малко пътят се заизкачва и от възвишението се виждаха светлинните в работилниците и погребалните домове в Града на мъртвите отвъд Нил. Амеротке спря и мислите му го отнесоха към гроба на родителите му. Обеща си да го посети при първа възможност. Трябваше да се увери дали наетият от него жрец продължава да носи храна до входа на гробницата и да се моли всеки ден, както му бе заръчано. Съдията се замисли и за обирите — колко ловък беше крадецът! Похитителите обикновено действаха с взлом и уликите, които оставяха, лесно отвеждаха полицията до извършителя. Но според Асурал този път почеркът бе напълно различен — крадците проникваха вътре и се измъкваха от там буквално като сенки. Дали същите крадци не бяха осквернили и гробницата на фараона?

— Господарю, защо спряхме? Нали бързахме? — прекъсна мислите му гласът на Шуфой. — И какви бяха всички онези войници при портите? Вярно ли е, че скоро Домът на войната ще смени Дома на мира?

— Божественият фараон замина към далечния хоризонт, но той има наследник — Тутмос III. Сигурно ще има известно напрежение около управлението на регентството, но в крайна сметка всичко ще се уреди — съдията се мъчеше да придаде повече увереност на думите си, но усещаше, че Шуфой не му вярва. Мъникът се въртеше по цял ден из гъмжащото от слухове пазарище и сигурно бе добре информиран за отзованите от далечните граници ескадрони и за придвижилите се към Тива пехотни батальони.

— Аз пък мисля, че смъртта на фараона е възмездие. Пръст божи, така да се каже. Някой трябва да раздаде правда…

— Е, ще трябва да почакаш, Шуфой, защото сега съм много уморен и гладен.

Двамата продължиха пътя си покрай високите зидове на царските резиденции и на богаташките домове, до които бяха прокопани специални канали за живителната влага, идеща от Нил.

Най-сетне стигнаха до дома на Амеротке. Шуфой почука на малката вратичка, вградена в голямата дървена порта.

— Отваряйте! Сторете път за негово благородие Амеротке!

Вратата зейна начаса. Съдията пристъпи и влезе. Колко обичаше този миг от деня! Веднага щом вратата се затвори зад него, се почувства в различен свят. Да, тук бе неговият рай — просторни градини с лозя, пчелни кошери, цветя и плодни дръвчета. Хвърли поглед към лятната къща с покрив във формата на пирамида и към малкото езеро пред нея със статуята на Кем, бога на градините. После тръгна по широката, оградена с цветя алея към централната постройка — внушителна триетажна сграда с боядисани колони и оцветени в розово кедрови греди на покрива. Въздухът ухаеше на мирта и тамян. Прислужниците мигом го посрещнаха с кана и леген, за да се измие. Той седна на невисоко столче, свали сандалите си и бавно потопи нозете си в хладната вода. После ги подсуши с груба ленена кърпа и в този миг долови смеха и виковете на двамата си синове. Шуфой му подаде чаша бяло вино да освежи дъха си. Амеротке тъкмо му я връщаше изпита, когато по стълбите слезе Норфрет. Хубостта й винаги го изпълваше с възхищение — очите й с цвят на трънкосливка искряха, подсилени от очертанията на тъмния туш, плътните й устни аленееха от положената охра. Беше облечена в надиплена роба с ресни, а бродираният и шал бе притворен отпред с грозд от драгоценни камъни. Сандалите й със сребърни каишки тихо пошляпваха по пода. Носеше нова омаслена перука със златни нишки. На врата си бе сложила огърлица от сини и жълти камъни, които проблясваха на светлината на маслените лампи. Следваха я двете й сирийски прислужнички. Амеротке улови погледа на едната от тях — Ваела, която на мига се загледа встрани. Взорът на топлите й очи нееднократно се бе задържал по-дълго от необходимото върху него.