Пол Дохърти - Възходът на Атон

— Съпругата ми ме засипа с обидни думи. Осмели се да заплашва престолонаследника. Ето защо ще бъде оставена в уединение в Северния дворец. Вече не ще има възможността да вижда лика ми. Маху, погрижи се за изпълнението на волята ми.

Отправих се към Нефертити с протегнати ръце. Тя бе остаряла с десет години през този един час. Гримът й бе размазан на петна и се бе стекъл с потта и сълзите й. Едната й обеца я нямаше, а в гнева си бе скъсала огърлицата си от злато и сребро от врата си; скъпото украшение лежеше в краката й.

— Господарке — казах съвсем тихо, — последвайте ме.

Тя понечи да възрази.

— Повикай стражата! — изкрещя Ехнатон.

Нефертити въздъхна дълбоко; тялото й трепереше. Стори ми се, че се задушава, но след миг се отпусна. Все пак остана права с наведена глава, свила ръце на корема. После явно призова цялото останало й достойнство и тръгна към вратата. Опита се да се обърне, но аз побързах да я хвана за лакътя.

— Господарке — прошепнах, — безсмислено е.

Очевидно Ехнатон бе предвидил развоя на събитията. Отвън бе струпана голяма група либийски наемници — специално подбрани войници и офицери, които ни оградиха мигом. Минахме по коридорите, пресякохме вътрешните дворове и градините и поехме по Царския път към Северния дворец. Нямаше съмнение, че решението на Ехнатон е било обмислено грижливо по-рано. Посрещна ни подсилена стража, а по коридорите и в помещенията на царските особи се суетяха прислужници с изопнати от уплаха лица, както и почетни дворцови дами, готови да услужат на своята господарка. Покоите на Нефертити тук не се различаваха почти никак от обстановката в Двореца на Атон, където бе отраснал Ехнатон. Войници в пълно бойно снаряжение пазеха всяка порта, врата и място за достъп. В кухните вече приготвяха храна. Нефертити спря и се огледа с натъжен поглед.

— Маху, нищо не ме изненадва — каза тихо. — Прилича ми на връщане назад във времето. Това е новият ми дом. Нали?

На входа на спалнята си тя освободи суетящите се придворни дами и помоли да доведат дъщерите й. После ме подкани с жест да я последвам. Затворих вратата след себе си и се облегнах на нея. Тя прекоси стаята и седна на края на малък диван. Известно време остана там, хлипайки тихо. Отидох до масата, сипах в чаша от охладеното за случая вино и й го занесох. Тя грабна чашата от ръката ми и отпи жадно. Понечих да си тръгна, но тя ме спря, хвърли няколко възглавници в краката си и ми посочи да седна. После вдигна лицето си към мене; беше бледо, с изопнати черти, но очите й бяха същите: все така хубави, дори още по-привлекателни след изплаканите сълзи.

— Ти знаеше ли, Маху?

— Не, кълна се в името на всичко свято.

— Маху, Маху, просто не бях обърнала внимание на отсъствието й — тя ми върна чашата. — Дори мислех, че са я върнали в Тива. Къде е била?

— Доколкото знам, има малък дворец на свое разположение. А защо питаш мен, нима не си усетила сама?

— И да, и не — каза уморено тя. — След раждането на последната ни дъщеря Ехнатон престана да идва в спалнята ми, охладня и се отчужди от мен. Често ме питаше за времето, което бях прекарала в Ахмин, както и за отношенията ми с баща ми… А миналото ми си е лично мое, не го засяга… Понякога разговаряше грубо с мен. Не пропускаше да ми напомня, че е син на Атон. А това не е вярно! Нали знаеш истинското положение на нещата? Ала Ехнатон вярва, че лично той е Атон. Въплътен Бог и Притежател на цялата Мъдрост. И стигна дотам, че възневидя самото ми присъствие около себе си.

Дадох си сметка защо Ай бе потърсил услугите на сехметите и защо Хоремхеб и Рамзес бяха толкова угрижени. Градът на Атон, бленуван от моя господар, се олюляваше на ръба на своята гибел. Нефертити, която сякаш разговаряше със себе си, бе подхванала молитва за успокояване на болката от всички неправди на този свят. Запазих мълчание. Не я попитах нищо за илачите, които бе давала на Хийа, нито пък споменах името на Пентжу, макар и да подозирах какво се бе случило. Най-после, надвита от изпитото вино и нервното изтощение, Нефертити легна на дивана, придърпа една възглавница под хубавите си бузи и заспа. Известно време останах на колене, взрян в онова изящно лице, обрамчено от великолепната й червена коса. След това се наведох по-близо и я целунах съвсем леко по полуотворените устни, запазили сладостта на изпитото вино. Изправих се и тръгнах към вратата.

— Маху — извика тя, но аз не се обърнах, а само спрях с ръка на резето, — сгреших, подведена от собствената си гордост и надменност.