Пол Дохърти - Възходът на Атон

Отправих се към представителното жилище на господарката Хийа — дворцова резиденция с прилежащи градини. Посрещна ме Пентжу с посивяло лице и хлътнали очи с безизразен поглед. Разказах му какво се бе случило. Той се усмихна и кимна доволно. Когато го ударих по лицето, той нито протестира, нито повика стражата, а само се изправи бавно, обърса кръвта от носа си и кротко се усмихна на себе си. Ударих го още веднъж, въпреки че чувах от къщата тъжна песен: оплакваха смъртта на Хийа, чието тяло бе подготвяно за погребалната церемония в една от гробниците в стръмните скални грамади на изток.

— Ще ме удариш ли отново?

— Защо? — попитах рязко.

— Защо ли? — присви усмивка очите на Пентжу. — Да се отнася с мене като с куче пред очите на целия съвет! Да ме удря по голия задник, като че ли съм непослушен ученик! Да не чуя и дума за извинение! Да ме уединят, като че ли съм заточеник! Същото важи и за Хийа. Забременя преди около осемнайсет месеца, но бебето се роди преждевременно.

— Но как?

— А ти как мислиш, че се зачеват бебета? — изрече ядно.

Вдигнах ръка заплашително.

— Маху, Маху — хвана той китката ми. — Хийа бе лукава като маймуна. Тя подозираше, че във виното и храната, пращани като подаръци от Нефертити, има всевъзможни неща, които или ще й попречат да зачене, или ще унищожат плода. Предупредих я да се храни само с това, което идва от мен. Божествения идваше често тук. Подслушвах как й разказва, че Нефертити му е омръзнала, че го дразни с твърденията си, че се вижда като равна с него, че също се смята за божествена… И най-вече страданието му, че няма син — сви рамене Пентжу. — Когато Хийа забременя отново, Ехнатон ме накара да се закълна, че няма да споделям това с никого. Поиска това от всички тук. Готвачите и прислужниците, които са до един от Митани, се задължиха да бъдат предани единствено на Хийа. А на нея й бе внушено да не излиза от градината. Портите бяха завардени, но най-важното бе, че никой не подозираше нищо.

— С изключение на Ай. Прав ли съм?

— Да, с изключение на Ай. Той научил по някакъв начин новината, но не се осмелил да я сподели с дъщеря си или да уведоми фараона. Преди десет дни детето се роди напълно здраво и силно. Горката Хийа се почувства зле. Порази я родилна треска и почина. Заповедите на фараона не се обсъждаха: никой не можеше да влезе тук и никому не се разрешаваше да излезе от двореца без писмено нареждане.

— С изключение на мен, нали?

— Хийа имаше слабост към теб. Наистина те харесваше. Ти бе от малцината, които се отнесоха с уважение към нея. Намираше те за чудак. Как те описваше ли? — притвори очи. — Ето така: той не е човек, който е изгубил душата си, а човек, който я търси. Преди да издъхне, бе потънала в пот; тресеше я и я изгаряше огън, също като камък, напичан от слънцето. По някое време спомена шепнешком името ти и поиска думите й да стигнат до теб — усетих как ме побиха тръпки. — Маху, разпоредих се да те пуснат само заради нея — сниши се до тих шепот гласът му. — Защото има послание за тебе: „Кажи на Маху, — заръча ми тя, — че говоря съвсем малко, преди да умра, но ще продължа да говоря и отвъд гроба си.“

Спомних си каква е голямата, истинска клетва за митанийците.

— Какво ти каза? — попитах развълнуван.

— „Кажи на Маху да бди над сина ми. Кажи му да стане негов водещ дух и да го пази така, както пазеше някога Забуления. Кажи му, че може би моят син е Оня, който трябва да дойде: Месията, Осветения от Бога.“ — Пентжу бе стиснал китките ми толкова силно, а гласът му прозвуча толкова убедително, че повярвах напълно в истинността на думите му.

— Не мога.

— Маху, трябва. Тя изрече свещената клетва. Назова те и те призова по име. Независимо дали ти харесва, ти си обвързан с това дете. Остани тук.

Пентжу се отдалечи, а след малко се върна, следван от млада жена, която носеше бебе, което сучеше от щедрата й гръд. Тя ме погледна, засмя се и избърбори нещо на непознат език. Пентжу й отговори и тя положи внимателно пеленачето в ръцете ми. За първи път в живота си държах бебе. Дръпнах ленената качулка от главичката му. Видях издължения откъм тила череп, но личицето му беше много миловидно и приятно: малки немигащи очички, топчести бузки и устенца, които се отваряха и затваряха, жадни за гръдта и зърното й с животворното мляко. Очаквах да се разплаче, защото някой току-що му бе попречил да продължи да бозае, но то само ме гледаше съсредоточено. Усетих топлината на телцето му през ленените завивки. Пъхнах пръст в малката ръчичка и се засмях, когато усетих съвсем леко стискане. Пентжу каза още нещо на дойката, която се дръпна встрани. Известно време се взирах в мъничкото същество, предизвикало такива вълнения и хаос във върховната власт на Египет.