Пол Дохърти - Възходът на Атон

— Тутанкатон — казах много тихо, — престолонаследникът Тутанкатон.

Черните очички продължаваха да се взират в мен малко глуповато. Казваха ми, че бебетата не се усмихват, а изражението на личицата им се определя само от глада и жаждата. Но това малко човече ми се усмихна изведнъж, макар и за миг, сякаш бе доволно от нечия шега. Подадох го обратно на Пентжу.

— Наистина ли е здраво?

— Да, съвсем добре е — потвърди Пентжу. — Здрав е и няма никакви деформации по тялото.

Стори ми се, че иска да добави още нещо, но се отказа и повика дойката. Не спомена повече за клетвата, а ме съпроводи обратно до изхода. Помислих си, че има нещо неизговорено и ненаписано, което гласеше, че предсмъртната клетва на Хийа ме обвързва завинаги независимо от обстоятелствата.

През следващите няколко седмици всичко бе обзето от смут и потъна в пълен хаос. Царският кръг престана да се събира. Царица Тийи посещаваше както сина си, така и Нефертити, но стана очевидно, че разривът в царската двойка е толкова дълбок, че не би могъл да се преодолее по никакъв начин. Ехнатон изглеждаше погълнат без остатък от своя току-що появил се син, докато Нефертити се превърна в истинска отшелница в жилището си в Северния дворец. Никому не бе разрешено да ходи при нея. Дори когато поисках позволение да отида, Туту ме посъветва да не го правя никога. Ехнатон също се усамоти. Животът в града забави своя ход и постепенно ставаше все по-хаотичен и лишен дори от най-елементарната организираност. Работата по царската гробница спря внезапно. Всичко се променяше така, че глупавата грешка на сляпата съдба не закъсня да се появи, както обикновено става в човешките дела.

Чумата връхлетя в Града на Атон в разгара на горещините през тринайсетата година от царуването на Ехнатон. Дошла толкова скоро след разрива между фараона и Великата царица, тя бе доказателство, че боговете са обърнали озъбения си лик срещу Египет. Чумата тръгна към кейовата част на града и запълзя по улиците от двете страни на Нил. Наметната като невидим воал, изтъкан от смърт и разруха, тя порази всички слоеве на населението. Симптомите — неистово изпотяване, подутини в слабините и под мишниците, повръщане и мъчителни стомашни болки — бяха на острието на хорските разговори. Познавам ги много добре, защото станах тяхна жертва. Оживях само благодарение на Джарка — той ме завлече при някакъв шаман, който ми даваше да гълтам смес от изсушен мъх и престояло мляко. Джарка се измъкна невредим, но аз престоях цели седмици на прага на отвъдното — тогава ме спохождаха видения за ужасяващи зверове, мъже в причудливи доспехи и лица, покрити с грозни маски. Сегиз-тогиз от мрака изплуваха лица на познати мъртъвци, сякаш петимни да ме включат в някаква тържествена сбирка в пъкъла — леля Изития, Инети, Уени, Некмет, Снефру, Махре. Оживях, но хиляди други се разминаха с този късмет. През по-голямата част от четиринайсетата година от царуването на Ехнатон останах слаб и безпомощен. Не можех да стоя изправен по-дълго време, изтощаваше ме и най-кратката разходка. Силата ми се върна едва с появата на Сириус, отбелязващ Нова година. Джарка ми позволи да видя лика си в излъскано огледало.

— Дръглив си като хрътка.

Косата ми бе посребряла тук-там, бузите ми бяха хлътнали. Вгледах се в очите си и бутнах огледалото.

— Какво има? — попита Джарка.

— Приличам на павиан, но по-лошото е, че очите ми са като очите на Собек.

— Вината е в чумата. Напролет ще си в пълна форма.

Едва тогава той ми разказа за истинските размери на бедствието и за броя на жертвите. Чумата бе помела великата царица Тийи, принцеса Мекетаатон, двете най-малки дъщери на Ехнатон и много знатни личности, писари и жреци. Пентжу бе оцелял, както и невръстният наследник на престола, останал под ключ в строга изолация. Хоремхеб и Рамзес бяха избягали в Червените земи, последвани от Ай, Майа и Хюйи.

— Горкият Карнак също се спомина! Ял е…

— Не ми казвай — прошепнах. — По-нататък! Мерире?

— Демоните се погрижиха за своя повелител, който все още е издут от разкош и гной.

— А Ехнатон?

— Жив е, но в строго отшелничество — погледнах треперещите си ръце. Джарка клекна пред мен. — Господарю, често говореше за нея… За Великата царица Нефертити! А нощем плачеше пак за нея!