Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Молиш ли се?

— Да, моли се! — изкрещя Магдалена. — Моли се Божието възмездие да сполети „Спароу Хол“.

— Това са „Изповеди“-те — каза Ранулф. — „Изповеди“-те на Свети Августин. Взех ги от библиотеката на „Спароу Хол“.

Свещеникът взе книгата и я претегли в ръцете си.

— Ще ти помогне ли това да заловиш убиеца? — попита той тихо.

— Не съм тук за това, отче. Дойдох да се помоля.

— Искаш ли да те изповядам? — Уморените стари очи на свещеника се вгледаха в тези на Ранулф. — Искаш ли да ти дам опрощение, Ранулф-ат-Нюгейт?

— Имам много прегрешения, отче.

— На никого не се отказва опрощение — отвърна свещеникът.

— Прелюбодействал съм. Пиянствал съм. — Ранулф си взе обратно книгата. — И най-вече, отче, убивах. И днес следобед убих човек.

Свещеникът отстъпи назад.

— Беше при самоотбрана — обясни Ранулф. — Трябваше да го убия, отче.

— Ако е така — отвърна отец Винсънт, — това не е грях.

— Но аз възнамерявам да убия отново — добави Ранулф. — Ще открия убиеца на приятеля си и той ще си получи заслуженото.

— Това трябва да бъде направено по законен начин — бързо се обади свещеникът.

— Аз ще го убия, отче.

Винсънт се прекръсти.

— Тогава не мога да те опростя, синко.

— Не, отче, не можеш. — Ранулф също се прекръсти и без да се обръща назад, излезе от църквата.

Корбет седна на писалището и приближи двете дебели лоени свещи, за да освети пергамента пред себе си. На двора кучетата виеха към луната. От време на време от кръчмата долу долитаха виковете на гуляйджиите. Корбет беше отворил капаците. Нощният въздух беше мек и топъл, миризмата на билки в градината се смесваше с апетитните ухания от кухнята. Корбет беше неспокоен. Погледна празното парче пергамент и се опита да подреди мислите си.

— Какво знаем досега? — прошепна той. После потопи перото в мастилницата.

Първо: самозваният Звънар закача прокламациите си по вратите на църквите и колежите из цял Оксфорд. Нападките му са предимно срещу краля, но кой се интересува от тях, освен самият крал?

Второ: кой от преподавателите от „Спароу Хол“ би могъл да се движи толкова бързо из Оксфорд? Трипъм? Епълстън? Едва ли е Барнет, който очевидно живееше, разкъсван между греха и изкуплението. Или лейди Матилда, която се подпираше на бастун? Ами глухонемият мастър Мот? Но той приличаше на слабоумен и не можеше да чете.

Трето: Ашъм е знаел нещо. Коя книга е търсел? Защо е написал „Passer…“ с кръвта си, докато е умирал? И защо Пасърел е бил убит в църквата „Сейнт Майкъл“?

Корбет вдигна перото. Ранулф беше отишъл там с думите, че има нужда да се помоли. Корбет се надяваше, че е в безопасност. Усмихна се мрачно, когато си спомни колко безмилостно прислужникът му се беше разправил с Норис.

Четвърто: Лангтън. Защо беше отровен? И защо носеше предупреждение към мен?

Пето: Всички тези убийства са работа на Звънаря. Но защо са били извършени?

Корбет остави перото и разтри лицето си. Погледна часовата свещ, но тя беше толкова изтрита, че Корбет едва различаваше деленията. Стана, съблече дрехата си, прекръсти се и си легна. Щеше да си почине малко и когато Ранулф се върне, да продължи работата си. Замисли се за Мейв, Елинор и чичо Морган в Лейтън. Може би Мейв е в дневната на горния етаж и разговаря с чичо си? Или в спалнята? Тя винаги си лягаше толкова късно, умът й беше непрекъснато зает с нещата, които трябва да подготви за следващия ден. Корбет затвори очи, решен да поспи само за малко.

Когато се събуди, капаците бяха спуснати и свещите — угасени. Ранулф спеше дълбоко в леглото си до вратата. Корбет чу звуци от двора долу. Отвори капаците и слънчевата светлина го заслепи.

— Мили Боже — промърмори той, — спал съм като пън.

— И още как — потвърди Ранулф и отметна одеялото. — Прибрах се преди полунощ, господарю. В пивницата нямаше никого, а ти спеше като заклан.

Внезапно той осъзна казаното и се извини. Излезе в коридора и се върна с кана прясна вода. Корбет реши да не се бръсне, но се изми набързо. Смени ризата и бельото си и слезе в празната кръчма, оставяйки Ранулф да приключи с тоалета си. Беше преполовил горещия си бульон, когато Бълок влетя в помещението и щракна с пръсти.

— Сър Хю, по-добре ела! И ти! — излая той към Ранулф, който точно беше слязъл по стълбите. — Открихме Звънаря!

Корбет отблъсна купата и скочи.

— Звънаря? Как?

— Последвайте ме!

Корбет забърза по улицата след него, а Ранулф изтича да вземе бойните им колани. Настигна ги, точно когато завиваха по улицата към „Спароу Хол“.