Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

Бълок се накани да възрази.

— Моля те — настоя Корбет. — Обещавам, че няма да се бавя.

Бълок последва Трипъм вън от стаята. Ранулф затвори вратата зад тях.

— Не вярваш, че е било самоубийство, нали, сър?

— Не, не вярвам — отвърна Корбет. — Не е логично. Повечето убийци държат на живота си. Звънарят се наслаждаваше на играта. Убиваше тайно под плаща на нощта. Защо тогава би се простил така безславно с живота? Да — Корбет кимна, — има много доказателства срещу него. Баща му, документите в стаята. Но ако ти, Ранулф, беше незаконен син на дьо Монфор, щеше да се гордееш с това, нали?

— Да, така е.

— Кажи ми освен това, ако се канеше да се самоубиеш и да напишеш предсмъртната си бележка, не би ли искал да го направиш на спокойствие? Щеше да заключиш и зарезиш вратата. А Епълстън не е направил нито едното, нито другото. Легнал си е, без да угаси свещта. И най-вече, ако човек се кани да умре, защо ще си облича нощницата? — Корбет отиде до вратата. На една закачалка висеше наметката на преподавателя с емблемата на колежа, а на друга — риза, елек и панталон.

Корбет внимателно ги огледа.

— Всички са чисти — промърмори той.

Той се огледа из стаята и зърна една сламена кошница в далечния ъгъл под умивалника. Отиде при нея и изпразни съдържанието й на пода. После вдигна една риза и панталон.

— Това носеше Епълстън вчера — той ги върна обратно в кошницата. — Приготвил си е чисти дрехи за утре.

— Може би е бил човек на навика — отвърна Ранулф. — Чувал съм за подобен случай в Крипългейт, когато майката опекла хляб, след като решила да се самоубие сутринта.

— Може би. — Корбет се заразхожда из стаята. Седна на писалището и запрелиства пергаментите. — Но да кажем… — Той размаха едно късче. — В името на спора, че Епълстън е бил Звънарят. Бълок идва тук и веднага намира доказателствата. Защо всичко е толкова явно?

— Епълстън изобщо не го е било грижа — предположи Ранулф. — Не забравяй, сър, той сигурно е разбрал, че скоро ще го разкрием. Разбрахме тайната му…

— Но аз нищо не съм разкрил — сухо каза Корбет. — Напротив, все още се лутам в мрака.

— Да, да, но, господарю, какво щеше да стане, ако бяхме напуснали Оксфорд и отишли до Уудсток, за да разкажем на краля за това, което сме научили?

— Преподавателите щяха да бъдат разпитвани — отвърна Корбет. — Следвам мисълта ти, Ранулф. Кралят щеше да се заинтересува от Епълстън. Щеше да се изкуси да го затвори в Тауър с инквизиторите, докато не разбере истината. Едуард нямаше да е на себе си, ако беше разбрал, че незаконният син на великия дьо Монфор може би заговорничи срещу него.

Корбет видя, че ботушите на Ранулф настъпват свлечените завивки, затова приближи и ги отметна. Под дюшека, в една от дървените греди имаше малко чекмедже. Корбет нареди на Ранулф да се приближи и двамата се опитаха да го отворят. Чекмеджето беше заключено, но Ранулф извади от кесията си гвоздей и внимателно го пъхна в ключалката. Отначало нямаше късмет, но после извади гвоздея и го пъхна по-внимателно. Корбет чу изщракване и Ранулф отвори чекмеджето. Двамата го издърпаха и го сложиха на леглото. Ранулф зърна мъртвото лице на Епълстън и обзет от чувство на вина, дръпна завивката над него. В малкото чекмедже имаше няколко предмета. Кичур коса в кожена кесийка, пръстен с изображение на бял лъв, изправен на задните си крака, поклоннически медал от Компостела в Испания, кама с дръжка от слонова кост, върху която беше гравиран същия символ, както върху пръстена.

— Гербът на дьо Монфор — забеляза Корбет. — Вероятно вещи на великия граф.

Той извади скритата най-отдолу книга и я отвори. Подвързана в телешка кожа и украсена с малки скъпоценни камъни отвън, отвътре страниците й бяха изцапани и по тях имаше бележки с различни почерци. Корбет я поднесе към светлината.

— Колекция от текстове — забеляза той, — събрани в един том. — Той отгърна първата страница. — Не е била на Епълстън. От библиотеката е.

— Това ли е изучавал Ашъм? — попита Ранулф.

— Може би — отвърна Корбет, разлиствайки страниците. Това са текстове — продължи той, — написани и разпространявани по времето на бунта на дьо Монфор срещу краля. Написани са от различни хора, част от тях са анонимни.

— Има ли нещо от Звънаря? — попита Ранулф.

— Не, но един от авторите нарича себе си Гавраил, което е името на ангела-вестител — отвърна Корбет. — О! — Той се усмихна. — Това са остри критики, отправени към управлението на краля — продължи той. — Нищо особено — обичайният списък от кралски престъпления и подкрепа за дьо Монфор.