Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— И? — попита Ранулф.

— Интересното, скъпи мой, Ранулф, е, че те са източникът на прокламациите на Звънаря. Той просто ги е преписал и ги е пригодил за собствените си цели.

— Епълстън ли го е направил?

— Не знам, но можем да разберем откога тази книга е била у Епълстън. Трябва да погледнем в библиотечния дневник. — Корбет прелисти страниците на книгата. На гърба на няколко от тях беше надраскано: „Ad dominum per manus P.P“. 21 21 За господаря от ръката на П. П. (лат.). — Бел.ред.

Ранулф приближи и надникна през рамото му.

— Какво означава това, сър?

— Нищо — отвърна Корбет. — Подозирам, че тези текстове са били събрани от поддръжниците на краля в Лондон и изпратени на Браос. Той ги е събрал, а после е накарал да ги подвържат в един том.

— Още доказателства срещу Епълстън?

— Не знам — отвърна Корбет. — Ранулф, иди в библиотеката и поискай регистъра. Кажи им още да не ни безпокоят.

Ранулф побърза да излезе. Корбет остави книгата обратно на масата. Беше ли Епълстън убиецът? Затвори очи и покри с ръце лицето си. Мисли, заповяда си той: Епълстън е незаконен син на дьо Монфор. Мрази семейство Браос и краля. Решава да възкреси спомена за своя мъртъв баща. Взима книга от библиотеката, приема името Звънаря и започва да пише прокламации. Нощем се измъква от колежа и ги разпространява из Оксфорд. Приятно му е да дразни краля и да компрометира „Спароу Хол“.

Корбет свали ръце от лицето си и погледна към трупа, който се вкочаняваше под завивките на леглото. Ашъм сигурно е заподозрял нещо, защото е забелязал липсата на книгата. Той не крие подозренията си и една вечер Епълстън излиза в градината, промъква се между храстите и стената на библиотеката. Чука на капаците. Ашъм ги отваря и бива улучен в гърдите с арбалет. Ами онази надраскана дума: „PASSER…“? Корбет си представи прозореца на библиотеката и усети как стомахът му се свива от вълнение.

— Разбира се — прошепна той. — Епълстън беше атлетичен и смел. Би могъл да се покачи, да потопи пръста на Ашъм в кръвта му и да изпише сам онези букви, така че икономът да бъде обвинен. Все пак, именно Епълстън е казал на Пасърел да избяга в църквата. Върнал ли се е Епълстън през нощта с кана отровно вино? Ами Лангтън? — Корбет не знаеше защо убитият преподавател носеше писмо до него от Звънаря. Но за всеки в библиотеката би било лесно да сипе отрова във виното на Лангтън.

Корбет се изправи. Ами изстрелът с прашката? Не беше ли прекарал Епълстън детството си в провинцията? Може би е бил изкусен стрелец с прашка? Епълстън знаеше, че Корбет е научил за произхода му, боял се е, че ще бъде разкрит и може би затова е решил да посегне на живота си. Корбет дочу стъпки и Ранулф се върна.

— Е? — попита Корбет.

— Книгата е взета от Епълстън — заяви Ранулф. — Но слушай, господарю, записана е едва вчера сутрин. Само два реда под моята.

Корбет въздъхна разочаровано.

— И няма ли нещо друго?

— Не. Заглавието на книгата е „Litterae atque Tractatus Londoniensis“, „Писма и трактати от Лондон“. Прегледах набързо регистъра. Никой друг не я е взимал. — Ранулф посочи с пръст през рамото си. — Мастър Трипъм нервничи. Иска да знае какво да прави с трупа.

— Кажи му да изпрати тук прислужник — нареди Корбет. — Онзи, който е прислужвал на Епълстън.

Ранулф излезе. Малко по-късно се върна с прислужника; дългурест блед мъж с кичури червена коса, пригладени върху оплешивяващо теме и бяло като платно лице. Бузите и кривият му нос бяха обсипани с пъпки и ранички. Долната му устна трепереше и Корбет трябваше да го покани да седне и да го убеди, че няма от какво да се бои. Мъжът преглътна, изпъкналите му очи постоянно наблюдаваха Ранулф, сякаш се боеше, че ще го осъдят и екзекутират на място.

— Не съм го плашил с нищо, господарю — каза Ранулф, облягайки се на вратата. — Името му е Гранвъл. Бил е прислужник на Епълстън.

— Истина ли е? — тихо попита Корбет.

Мъжът кимна.

— И откога му прислужваше?

— Бях две години в „Спароу Хол“. — Гласът му беше силен и носов. — Мастър Епълстън беше добър човек. Никога не ме биеше, дори когато сбърквах нещо.

— Говореше ли с теб? — попита Корбет. — За това, което правеше?

— Никога, макар иначе да се държеше учтиво. Даваше ми подаръци на Великден, Еньовден и Коледа. Понякога ме възнаграждаваше с някой и друг шилинг в повече, ако например в Оксфорд дойдеше панаир. Веднъж ме заведе на пантомима в църквата „Света Богородица“. Това е всичко, което знам, сър. Винаги чистех стаята му, а той ми казваше да не пипам книжата или книгите му.