Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

Корбет му благодари, остави една монета на масата за още медовина на животинчето и следван от учудения Ранулф, се върна в стаята си.

— За какво беше всичко това? — попита прислужникът, докато затваряше вратата.

— Има нещо, което пренебрегнахме — отвърна Корбет. — Да се върнем към онзи ден в Лейтън. Едуард пристигна, вбесен от прокламациите на Звънаря, вбесен от кошмарите за възкръсването на дьо Монфор. Кралят е обезпокоен, затова и ние се безпокоим — нали сме най-верните му поданици, писари от кралската канцелария. Дойдохме в Оксфорд и допуснахме грешката да влезем в света на Звънаря. Докато стоях в градината, си спомних нещо, което ти каза. Какво значение има всъщност? Кой го е грижа? Студентът от кръчмата, младежът с язовеца, потвърди думите ти. — Той видя учудването върху лицето на Ранулф. — Нали четеш Свети Августин: реалността е само онова, което възприемаме. Августин приел Бога и внезапно предишните реалности — разврат, гуляи, пиене и жени — изчезнали. — Корбет се облегна назад. — Кой знае, същото може да стане с Ранулф-ат-Нюгейт. Същото става и с краля: дьо Монфор е демонът, обсебил душата му — за него Звънарят представлява ужасяваща заплаха за Короната и властта.

— Но в действителност?

— Но в действителност — отвърна Корбет — хората не се интересуват от него. Дьо Монфор е мъртъв от четиридесет години. Звънарят се цели право в краля. Трябва да си зададем въпроса на Цицерон: „Cui bono?“ 20 20 В чия полза? (лат.). — Бел.ред. Каква полза има Звънарят от своята опасна работа? Какво иска да постигне? Няма да предизвика въстание. Няма да събере армия, която да тръгне към Лондон и Уестминстър. Каква е тогава целта му?

— Да си отмъсти? — попита Ранулф.

— Но защо? Защо сега? Защо са тези убийства? Нападенията над мен? Нарастващата суматоха в „Спароу Хол“? — Корбет издърпа една скъсана нишка от одеялото. — Това би трябвало да им послужи за предупреждение.

— Предупреждение ли, сър?

— Хаосът — отвърна Корбет. — Звънарят очевидно държи да предизвика суматоха и затова, преди да мине много време, в „Спароу Хол“ ще има нова жертва.

Ранулф седеше в църквата „Сейнт Майкъл“. Приклекна в основата на една колона и впери поглед в страничния параклис, привлечен от яркия стенопис. Църквата беше тъмна, с изключение на две запалени свещи, които блестяха като очите на хищен звяр, бродещ в мрака. Те осветяваха внушителната рисунка на Христос, който идва със своите ангели в Деня на Страшния съд, за да произнесе присъдата си — вечен живот или вечно проклятие. Страховити скелети, облечени в дрипи, умолително вдигаха ръце към ангелите, които се спускаха към тях с вдигнати мечове.

— Помни, човече, че ти си прах и в прах ще се превърнеш.

Ранулф погледна през рамо към прозореца в отшелническата килия, от който проникваше светлина.

— Защото смъртта идва! — напяваше отшелницата. — И ще покоси всяка жива душа на земята.

— Чети си молитвите, старо! — извика в отговор Ранулф.

— И ще се моля за теб — отвърна Магдалена. — Пасърел се молеше тук, но умря; убиецът се промъкна безшумно като змия, не извика, дори когато се спъна в стъргалото до вратата.

— Имам нужда от твоите молитви — бързо отвърна Ранулф.

Погледна към вътрешността на църквата и огромния кръст, който висеше над главния олтар. Размишляваше върху думите на отшелницата, когато чу звук и се обърна, но това беше само един плъх, който изскочи от сандъка, поставен върху дървено магаре в напречния неф. Ранулф прекара пръст по устните си. Беше му трудно да се моли за себе си, да не говорим за горкия Малтоут. Обърна се наляво, за да вижда статуята на Девата с Младенеца пред запалената маслена лампа вляво от главния олтар. Нямаше сили да произнесе „Аве Мария“ — каква представа имаше той от майчинството, освен спомена за онази избухлива жена, която го шамаросваше и натирваше на улицата? Когато се прибра един ден, Ранулф откри, че е умряла от чума. Гледаше през сълзи как събирачите на трупове пристигнаха и я натовариха на ръчната си количка, за да я изхвърлят при останалите трупове в огромните варовикови пещери край Чартърхауз.

Вратата на ризницата се отвори и влезе отец Винсънт. Той преви коляно пред олтара и тръгна по пътеката. Ранулф стана да го посрещне, защото не искаше да го изплаши.

— Кой е? — Отец Винсънт спря и се вгледа в мрака.

— Ранулф-ат-Нюгейт!

— Стори ми се, че чух шум — каза свещеникът и издрънка с връзката ключове, която държеше. — Вече трябва да заключа. — Той приближи и видя книгата, която носеше Ранулф.