Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Ще поспя малко — завърши той. — Върни се в „Спароу Хол“, Ранулф, и кажи на мастър Трипъм какво се случи. Събуди ме на вечерня.

Корбет се качи в стаята си. Един прислужник носеше пред него чисти постели и възглавници, които Ранулф беше поръчал. Стаята беше малка и белосана, с паянтова маса и два стола, но леглата бяха чисти и удобни. Щом прислужникът застла леглата, Корбет залости вратата, зави се през глава и потъна в дълбок сън.

Спа около час. Когато се събуди, ръката му посегна към камата на пода, докато не си спомни къде се намира. Отметна одеялата, стана и се изми. Чувстваше се по-добре и когато слезе в кръчмата, откри Ранулф да играе на зарове. Прислужникът му намигна, прибра спечеленото и го последва в малката градина зад хана.

— По-добре ли си?

— Да. — Корбет се протегна. — Всичко стана толкова бързо, Ранулф. Преследваш убиеца и докато се усетиш, той е по следите ти. Каза ли на Трипъм?

— В „Спароу Хол“ цари пълен хаос — отвърна Ранулф.

— Хаос!

— Бълок е изложил трупа на Норис при пазара на Броуд Стрийт. Виси на бесилката като предупреждение за всички престъпници.

— А какво правят останалите?

— Затворници са в собствения си колеж. Приличат ми на врабчета, затворени в клетка.

Корбет се усмихна на остроумието.

— Ако можех да действам, както искам…! — Бълок шумно се оригна, докато влизаше в градината.

— Аз му казах, че сме тук — прошепна Ранулф.

— Ако можех — повтори шерифът, намествайки кожения си колан върху издутото шкембе, — щях да арестувам всички онези негодници и да ги хвърля в тъмницата. — Той погледна Корбет. — Постъпи глупаво, сър Хю. Можеше да свършиш нарязан на парчета в някоя бъчва!

— Трябваше да потърся доказателства и подозирах, че Норис ще ме последва — сви рамене Корбет. — Но това приключи. Сега трябва да се съсредоточим върху „Спароу Хол“.

— Щом камбаната отбележи началото на вечерния час — каза Бълок, — още войници ще обкръжат „Спароу Хол“ и общежитието. Ще поставя хора и по близките улици. — Шерифът се завъртя на пета и тръгна към кръчмата.

— А сега какво, господарю?

— Не знам, Ранулф.

Корбет погледна към небето, което още беше обагрено в червено от лъчите на залязващото слънце. Махна с ръка, за да разгони комарите, които бяха започнали да се събират, въпреки купичките с оцет, поставени по градинската улица.

— Звънарят няма да предприеме нови действия, поне не срещу нас. Старите просяци вече няма да бъдат убивани в избите на общежитието. — Той чу смях, после момчешки глас запя весела песничка в една от стаите над кръчмата. — Комар ли играеше?

Ранулф прехвърляше заровете от ръка в ръка.

— Да, и дори не мамех.

Корбет сложи ръка на рамото му.

— Дължа ти живота си.

Прислужникът му отмести поглед.

— Как намираш „Изповеди“-те на Свети Августин?

— Трудни, но те карат да мислиш.

— Значи ще видим един съвсем нов Ранулф, а? — Корбет го побутна обратно към вратата на кръчмата. — Повече никакви девойки с разбити сърца. И златарите в Лондон ще спят вече по-спокойно.

Влязоха в кръчмата и Корбет поръча вино. Ранулф мислеше, че господарят му ще си легне, но той се присъедини към група студенти, седнали в най-отдалечения ъгъл. Един от тях имаше питомен язовец и го поеше с медовина, която животинчето лакомо поглъщаше.

— Отдавна ли го имаш? — попита Корбет.

Студентът вдигна поглед.

— От малък. Открих го да се скита по поляните на Крайстчърч. Казват, че носи щастие.

— А така ли е? — попита Корбет и седна.

— Ами, пие ми медовината. — Студентът завистливо погледна към препълнената чаша на Корбет и писарят повика кръчмаря.

— Донеси по едно и за сътрапезниците ми! — поръча той.

— Не те интересува язовецът, нали? — попита студентът лукаво.

— Не — отвърна Корбет. — Кажи ми, чувал ли си за Звънаря и неговите прокламации?

— Чух за много неща — за убийствата в „Спароу Хол“ и в общежитието.

— Но чел ли си прокламациите на Звънаря? — настоя Ранулф.

— Хвърлих им един поглед. — Студентът махна с ръка към приятелите си. — Като всички тук.

— И? — попита Корбет.

Момчето прегърна опитомения язовец и го погали.

— Много шум за нищо, сър. Какво ни интересува дьо Монфор? Това е работа на някой мошеник или луд. Няма да накара студентите да грабнат оръжие и да хукнат към Уудсток.

— А какво е впечатлението ти от тях?

— Прочетох ги, само защото бяха забодени на вратата на „Уайвърн Хол“ — отвърна студентът. — Но честно казано, сър, изобщо не ме интересува какво ще стане със Звънаря.