Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

Писарят видя, че кожата, която закриваше малкото прозорче, лекичко се отмести. Зърна горе дрипава фигура с посивяла коса, която бързаше по тясната галерия, шляпайки със сандалите си по каменните плочи. След миг Магдалена се появи в църквата. Беше приведена почти на две, мръснобялата й коса падаше до кръста. Очите й бяха ясни, но Корбет беше поразен от зловещия начин, по който беше изрисувала лицето си: дясната й буза беше черна, а лявата — бяла. В ръцете си носеше малко, пукнато огледало. Тя приседна до една колона и се загледа в огледалото, докато костеливите й пръсти премятаха грубата броеница, увита около дясната й китка, а устните й се движеха в безмълвна молитва. Тя вдигна поглед. Ясните й, пронизващи очи изучаваха Корбет.

— Кажи, мрачни писарю, какво искаш от бедната Магдалена? — Погледът й се отмести към Ранулф. — Ти и твоят войник. Защо нарушавате покоя ми?

— Защото виждаш разни неща. — Корбет приклекна до нея и извади сребърна монета от кесията си.

— Магдалена вижда много неща в мрака на нощта — отвърна тя. — Виждала съм демони да изскачат от ада и Божията светлина да озарява храма. Аз съм нещастна грешница в Божиите ръце. — Тя докосна лицето си с огледалото. — Някога бях красива. Сега боядисвам лицето си в черно и бяло и нося огледалото навсякъде със себе си. Черното е знакът на смъртта. Бялото е символът на моя надиплен покров.

— Какви други неща виждаш? — попита Корбет и посочи нагоре към килията й. — Ти се молиш над входа на храма. Виждала ли си Звънаря?

— Чух го — отвърна тя. — През нощта, в която забоде една от прокламациите си на вратата. Дишаше тежко. Ето, казах си, това е човек, преследван от демони! Но така и трябва! — продължи тя с напевен глас. — „Спароу Хол“ е прокълнато място. Кула върху пясъчни основи. — Гласът й се извиси. — Ще паднат дъждове, ще веят ветрове. Този род ще загине и падението му ще бъде голямо!

— Защо да е прокълнато? — попита Корбет.

— Преди много години, мрачни писарю… — тя докосна лицето на Корбет. — Очите ти са потайни, но добри. Не би трябвало да си при мен, а при жена си и детето си. — Тя съзря изненадата върху лицето на писаря. — Виждам, че обичаш жените — продължи тя. — Мъжът ми беше красавец като теб. Беше добър човек и отиде да се бие на страната на славния дьо Монфор. Така и не се завърна — насякоха го като животно върху тезгяха на касапина. Аз и момчето ми останахме сами у дома. Живеехме в избите и коридорите, в тъмнина, но и в безопасност. — Тя плю и броеницата изтрака в огледалото. — После дойде Браос. Колко беше надменен, как виреше глава! Той и онази красива кучка, неговата сестра! Изхвърлиха ме! Детето ми умря и аз ги проклех! — Магдалена изтрака с броеницата. — Сега Звънарят идва, за да предупреди за наближаващата смърт и унищожение.

— Но ти не знаеш кой е той, така ли? — попита Корбет.

— Демон от ада! Таласъм, който не е приключил делото си.

— И ти видя нещастния Пасърел да умира?

Магдалена вдигна поглед и в очите й проблеснаха лукави искрици.

— Бях коленичила пред прозорчето си — отвърна тя. — Гледах Божествената светлина. — Тя посочи към олтара. — Чух вратата да се отваря и една тъмна сянка се промъкна като крадец в нощта. Да, точно така стана. Беше напрегнат като струна. Глупакът Пасърел изпи виното и умря в грях пред лицето на Всемогъщия. О! — Тя затвори очи. — Колко ужасно е за грешната душа да попадне в ръцете на Живия Бог!

— Каква беше сянката? — попита Корбет.

Сега Магдалена беше вперила поглед в сребърната монета в ръката му.

— Не можах да я разгледам — уморено отвърна тя и се изправи. — Казах достатъчно.

Корбет й подаде монетата и отшелницата отново тръгна нагоре по стълбите. Отец Винсънт ги изведе от църквата.

— Какво стана с каната и чашата? — попита Корбет.

— Изхвърлих ги — отвърна свещеникът. — Не бяха нищо особено, такива можеш да видиш във всяка кръчма.

Корбет му благодари. Тръгнаха по пътеката към гробището и излязоха през портата на църковния двор.

— Ще хапнем ли нещо? — с надежда попита Ранулф.

Корбет поклати глава.

— Нека първо посетим „Сейнт Осит“.

— Тук не научихме нищо — обяви Ранулф.

— Аз научих — усмихна му се Корбет.

Един пътуващ търговец ги упъти и те завиха по Броуд Стрийт. Денят беше хубав. Улиците бяха претъпкани с каруци с храна, бурета и бъчви, врява от многобройните сергии и магазини изпълваше въздуха. Някъде удряха чукове, на друго място сглобяваха бъчви, от кръчмите се носеше дрънчене на съдове. Мъже, жени и деца се движеха на групи по улицата, блъскаха се и се бутаха. Къщите от двете страни бяха наклонени напред и разкривените им стени бяха подпрени със стълбове, които допълнително затрудняваха разминаването. Каруцари и момчета, бутащи ръчни колички, се ругаеха и караха помежду си. Носачи, потънали в пот под тежкия си товар, се опитваха да си пробият път с обелени върбови тояги. Тлъсти търговци, стиснали кесии с пари, обикаляха сергиите и магазинчетата. Странстващи продавачи с овесени на вратовете подноси се опитваха да продадат джунджуриите си на всеки срещнат, включително на Корбет и Ранулф. Веднъж се наложи Корбет да спре и избута Ранулф във входа на едно магазинче. Чиракът, който реши, че са дошли да купуват, ги задърпа за ръкавите и ги принуди набързо да продължат.