Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

Корбет коленичи в параклиса, посветен на ангелите-пазители, в църквата „Сейнт Майкъл“. Пред олтара свещеникът водеше слабо посетената утринна служба. Корбет погледна през рамо и се усмихна. Малтоут се беше облегнал на една колона със затворени очи; още не се беше възстановил от пира предишната вечер. Ранулф беше коленичил до него; Корбет се чудеше на кой ли Бог се моли прислужникът му. Ранулф никога не беше говорил за вярата си, но редовно присъстваше на службите и се причестяваше, без да възразява. Погледът на Корбет се отправи към стените на параклиса. Беше заинтригуван от сцените, изобразени там: отляво дяволи с огромни мрежи ловяха души в някаква митична гора, докато над тях ангели с извадени мечове се опитваха да освободят нещастниците. На другата стена със смели щрихи художникът беше изобразил един огледален свят — заек, който преследва ловеца. Корбет беше очарован от огромния ръждивокафяв заек с бяло коремче, който вървеше изправен на задните си крака, преметнал през рамо мрежа, в която се гърчеха няколко безпомощни души.

Когато литургията свърши, Корбет разпита отец Винсънт.

— Значи рисунките ти харесват? — зарадва се свещеникът. — Той свали филона 15 15 Богослужебна дреха на свещеник, която се облича върху другите одежди. — Бел.ред. си и го сгъна внимателно, преди да го сложи на стълбите на олтара.

— Да, много са оригинални — отвърна Корбет.

— Аз лично ги нарисувах — каза тържествено отец Винсънт. — Боя се, че не съм много добър художник, но на млади години бях ловец, лесничей на кралска служба в Уудсток. — Свещеникът приключи със събличането и угаси свещите на страничния олтар. — Значи ти си кралският писар, така ли? — попита той. — Толкова много хора идват тук! Но едва ли си дошъл да се любуваш на картините ми, а по-скоро да ме разпиташ за горкия Пасърел, нали?

Свещеникът го поведе надолу по стълбите и посочи вратата в преградата пред хора.

— Там беше паднал мъртъв горкият човечец! Лицето му беше подпухнало, тялото му сгърчено в агония. — Той почука Корбет по рамото и посочи към Малтоут. — Ако иска, може да седне някъде. Изглежда още не се е събудил.

Малтоут се подчини с радост, а отец Винсънт поведе Ранулф и Корбет към главния олтар.

— Тук оставих Пасърел. Дадох му кана вино и поднос с храна. Той не беше много разговорлив, затова го оставих сам. Предупредих тълпата студенти, които го преследваха, че ако не напуснат Божия дом, ще ги отлъча на място. Оставих страничната врата отключена и си легнах.

— Не заспивай! — проехтя глас. — Не заспивай и бъди готов! Сатаната е като ревящ лъв, който броди в мрака и търси кого да погълне!

Ранулф се обърна с ръка на камата при този вик, който прокънтя като камбана из църквата.

— Това е Магдалена, нашата отшелница — извини я отец Винсънт.

Корбет се загледа в странната, подобна на кутия постройка, иззидана над главния вход. Тя му напомни на хранилката, която Мейв беше направила и поставяше на едно дърво за птиците през зимата.

— Нищо ли не знаеш за убийството на Пасърел? — попита той.

— Абсолютно нищо.

— Магдалена не е ли могла да те предупреди?

— Тя е почти луда — прошепна отец Винсънт. — Както казах, дадох на Пасърел храна и отидох да си легна. Страничната врата беше отключена, за да може да излезе, ако иска да се облекчи.

— И той нищо ли не ти каза? — настоя Корбет. — Не ти ли обясни защо така внезапно е избягал от „Спароу Хол“?

— Не, беше просто един уплашен човечец — отвърна отец Винсънт, — който хленчеше, че е невинен.

Корбет погледна през рамо и видя, че Ранулф се опитва да събуди Малтоут.

— Малтоут! — нареди той. — Върни се в „Спароу Хол“ и ни чакай там.

Конярят не дочака втора покана, а хукна към входа на църквата.

— Бих искал да говоря с отшелницата — каза Корбет. — Разбрах, че не само е видяла убиеца на Пасърел, но и преди много години е проклела основателя на „Спароу Хол“, сър Хенри Браос.

— Значи си чул историята?

Отец Винсънт ги поведе към килията на отшелницата и спря под нея.

— Магдалена! — извика той. — Дошли са ни на гости кралски хора. Искат да говорят с теб!

— Аз съм тук! — отвърна гласът. — Аз служа на Царя на царете!

— Магдалена! — извика Корбет. — Аз съм сър Хю Корбет, кралски писар. Не ти мисля злото. Трябва да ти задам няколко въпроса, но не искам да нарушавам уединението ти, като вляза при теб. Преди да си тръгна, ще ти оставя нещичко, за да запалиш свещи и да се помолиш за душата ми.