Един прислужник ги чакаше, за да ги изпрати. Корбет се извини и излезе през една малка странична врата, която водеше в градината. Пълната луна сияеше над моравите и цветните лехи и обточваше силуетите на растенията със сребро. От лявата страна имаше преградна стена, а вдясно — редица сгради. Корбет погледна към прозореца на библиотеката.
— Да, възможно е — прошепна той. — Виж, Ранулф. От двете страни има две малки подпори, а отпред е живият плет — зад тях се е крил убиецът. — Той посочи тясната пътечка, която минаваше между плета и стената на сградата. — Ако никой не го е видял да идва насам, спокойно е могъл да остане незабелязан.
Корбет продължи предпазливо — плетът беше трънлив, а почвата под краката му мокра и хлъзгава след скорошния дъжд. Той спря под прозореца на библиотеката — беше затворен, но през капаците проникваха тънки ивици светлина. После се върна при спътниците си. Малтоут се беше облегнал на вратата и заспиваше.
— Значи убиецът може да го е застрелял оттам? — попита Ранулф. — А после е бутнал капаците и затворил прозореца?
— Така ми се струва — бавно отвърна Корбет. — Но може да не съм толкова умен, колкото си мисля. Знаем, че прозорецът и капаците са били затворени. Знаем и че Ашъм е бил в библиотеката, за да търси начин да разкрие Звънаря или поне така предполагаме. Представи си как седи на масата. Чува почукване, отива и отваря капаците.
— И после прозореца? — помогна му Ранулф.
— Не — замислено каза Корбет. — Точно тук е слабото място в теорията ми. Представи си, Ранулф, че имаш подозрения кой може да е Звънарят и си се заключил в библиотеката, за да намериш доказателствата. Някой чука на прозореца, ти отваряш капаците и виждаш през стъклото лицето на онзи, когото подозираш — ще отвориш ли? Като знаеш, че Звънарят вероятно е убил и декана Джон Копсейл?
— Не — отвърна Ранулф, — няма. Но може би Ашъм не е бил сигурен или е се е колебаел между няколко заподозрени.
— Може би… Както и да е. — Корбет разтърси Малтоут за ръката. — Минава полунощ и е време да си лягаме.
Те се върнаха в колежа и излязоха през главния вход на улицата. Виждаше се само слабата светлина на свещите високо в прозорците на общежитието. Просяк с отрязани до коленете крака се появи от една улица, придвижвайки се на малка количка, и задрънка с купичката си.
— Дайте едно пени — изхленчи той — на стария войник!
Корбет се приведе и се загледа в обезобразеното му лице. — Едното му око беше полузатворено, а около устата имаше гноясали рани. Писарят пусна две пенита в глинената купа.
— Какво виждаш, старче? — попита той. — Какво виждаш нощем? Кой излиза от колежа или от общежитието?
Просякът отвори уста, в която проблесна само един зъб, остър и закривен.
— Никой не закача бедния Ейлрик — отвърна той. — И той не вижда нищо. Но плъховете имат повече от един изход в дупките си.
— Значи си виждал хора да се измъкват оттук нощем?
— Виждам сенки — отвърна Ейлрик. — Забулени сенки се плъзгат покрай бедния Ейлрик, без да му дадат нито пени.
— И къде отиват? — попита Корбет.
— Изчезват в нощта като прилепи. — Просякът приближи лицето си към него. — Те са сатанинско сборище. — И той размаха пръсти пред очите на Корбет. — Ейлрик може да брои, като дете ходеше в църковното училище. Тринадесет излизат и тринадесет се връщат — дяволска дузина. Това е всичко, което знам.
Корбет пусна още едно пени в купичката му и погледна през рамо към Ранулф, който подкрепяше Малтоут. Продължиха по улицата. След като дълго чукаха по вратата, пазачът дръпна резетата; ключалките заскърцаха, докато превърташе ключовете в тях. Влязоха в мрачния коридор. Корбет се отправи към стълбището, но Ранулф, който беше разбудил Малтоут, го дръпна за ръкава и посочи към една врата, под която се процеждаше светлина от свещ. Корбет спря и дочу тих разговор и смях; отвори вратата и влезе в трапезарията. Дейвид-ап-Томас, чиято коса беше по-разрошена от обичайното, седеше на една маса, заобиколен от приятелите си. Корбет усмихнато го поздрави. Ап Томас остави заровете си и намръщено отговори. Писарят сви рамене и понечи да си тръгне.
— Не, не, мастър — прошепна Ранулф. — Заведи Малтоут в стаята ни. Аз искам да си поговоря с нашия приятел от Уелс.
— Но без неприятности! — предупреди го Корбет.
Ранулф се усмихна, промъкна се край него и прекоси трапезарията. Отметна плаща си, така че дългият нож на колана му да се вижда добре. Докато се приближаваше, един от събралите се започна да грачи. Намекваше за Льо Корбо, гарван — норманската дума, от която идваше името на Корбет. Ранулф сви рамене. Проби си път и извади собствените си фалшиви зарове. Без да сваля поглед от Ап Томас, той хвърли и заровете изтракаха върху масата.
Читать дальше