Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Две шестици!

Ап Томас хвърли своите, но успя да метне само тройка и четворка. Ранулф, чиито зарове бяха подправени от най-добрия измамник в Лондон, отново хвърли. Ап Томас нямаше друг избор, освен да го последва, но всеки път хвърляше по-малко от него. Ранулф въздъхна, взе заровете си и ги прибра в кесията си.

— Изгуби, уелсецо — каза той. — Но и никога не си имал шанс да спечелиш.

Ап Томас рязко се изправи и ръката му посегна към ножа. Ранулф се отдръпна и острието на камата му внезапно се оказа притиснато до гърлото на уелсеца.

— Сигурен съм — каза писарят, — че никой от твоите приятели няма да мръдне или ръката ми може да трепне. Но ти, сър, ако искаш, можеш да извадиш ножа си.

— Това беше само игра — каза уелсецът през зъби с вирната брадичка. — Мислех, че мамиш.

— Но сега разбираш, че си се излъгал.

— Разбира се — дрезгаво каза Ап Томас.

— Добре — усмихна се Ранулф. — Тогава следващия път, когато срещнеш господаря ми и той ти се усмихне, отвърни му със същото. И никакво грачене повече. Съгласни ли сте? — Той се огледа и от всички страни се дочу утвърдително мърморене. — Добре! — Ранулф прибра камата си, излезе от трапезарията и се изкачи по стълбите.

Малтоут вече беше в леглото и хъркаше като прасе. В съседната стая Корбет беше коленичил, прехвърляше броеницата със затворени очи и безмълвно шепнеше молитва.

— Лека нощ, господарю.

Корбет отвори очи и се усмихна.

— Лека нощ, Ранулф. Няма да говорим тук — добави той. — Бог вижда, че сигурно и стените имат уши. Ще оставим разговора за утре, след службата.

Ранулф се върна в собствената си стая. Увери се, че Малтоут е добре завит, отиде до прозореца и отвори капаците. Взря се през тесния прозорец към обсипаното със звезди небе. Радваше се, че отново е на кралска служба, далеч от Лейтън с неговите самотни поля и гори. Нещо повече, сега вратите пред него щяха да се отворят, а амбицията на Ранулф да се изкачи по стръмната, хлъзгава стълба на йерархията беше по-силна от всякога. Беше твърде горд, за да хленчи на Корбет и твърде благодарен, за да изостави господаря си и лейди Мейв и да си търси късмета.

Пристигането на краля в Лейтън беше променило всичко. Точно преди да си тръгне, когато Корбет беше зает с нещо друго, Едуард беше придърпал Ранулф настрана. Беше се усамотил с него в един далечен ъгъл, оповестявайки на висок глас, че иска да му разкаже някаква случка с един епископ, когото и двамата познавали. Щом се скриха от погледа на останалите в един тесен коридор, настроението на краля рязко се беше променило.

— Добре ли е сър Хю, Ранулф?

— Да, твое величество, предан, както винаги, но се притеснява за лейди Мейв, а и за разлика от останалите не обича кръвопролитията и войната.

— Но ти си по-различен, Ранулф. Нали, секретарю на Зеления восъчен печат?

— Всеки има своя път, твое величество.

— Така е, Ранулф, и често го изминава сам. Ако Корбет не се върне на постоянна служба при мен — добави кралят, — тогава ти трябва да го направиш. — Той се усмихна. — В очите ти чета амбиция, Ранулф-ат-Нюгейт; и тя те изгаря като огън. Вече знаеш френски и латински, нали? Майстор си на съставянето на писма и слагането на печати? Пъргав, наблюдателен, умен, ти не би имал нищо против да убиваш враговете на краля, нали?

— Твое величество може да бъде сигурен в това.

Кралят обгърна раменете на Ранулф и го притегли към себе си.

— Корбет е добър човек — прошепна Едуард. — Предан и честен, страстно вярващ в справедливостта. Той ще отиде в Оксфорд, Ранулф и ще залови Звънаря. Сигурен съм в това. Но ти ще имаш друга задача.

— Каква, твое величество?

— Не искам Звънарят да бъде изправен пред кралския съд в Уестминстър. Не искам да му предоставя възможност да говори пред мен и пред хората за проклетия дьо Монфор! — Кралят яростно просъска омразното име, после замълча, без да сваля поглед от Ранулф.

— И какво, твое величество?

— И какво, твое величество! — имитира го Едуард. — Мое величество иска да убиеш Звънаря, когато Корбет го залови. Разбираш ли? Да го екзекутираш в името на своя крал!

После Едуард го отблъсна лекичко и се върна при спътниците си. Разговорът беше разпалил амбициите на Ранулф, но той беше разтревожен: имаше нещо, което кралят беше премълчал. Потупа дръжката на камата си — очевидно Звънарят се стремеше да опетни името на „Спароу Хол“ и Короната. А какъв по-добър начин от това да убие кралския пратеник? Ранулф затвори капаците. Събу ботушите си и легна. Известно време мислите му се връщаха към Ап Томас и студентите в трапезарията, после угаси свещта. Реши, че някоя от следващите нощи ще разбере защо уелсецът и неговите приятели имаха стръкчета влажна трева по ботушите и гамашите. В общежитието нямаше градина, а улиците на Оксфорд представляваха кални пътеки. Бяха ли ходили Ап Томас и приятелите му извън града, там, където бяха открити ужасните трупове? Ами амулетите, които беше зърнал на вратовете им…?