Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Тук винаги ли е така? — прошепна Ранулф.

Отговорът на Корбет беше удавен от крясъците, които пронизваха въздуха.

„Горещ грах!“ „Ситни въглища!“ „Нови метли!“ „Зелени метли!“ „Хляб и месо за бедните затворници от Бокардо!“

Просяци с празни купички се тълпяха като бълхи. Количкари продаваха ябълки от градските овощни градини, а на кръстопътя за пазара певци се надпреварваха яростно да пеят и разказват новините. Дори проститутките и техните сводници бяха излезли да търсят клиенти. Навсякъде имаше студенти, някои облечени в брокат, други в дрипи; те скитаха на групи с присвити очи и ръцете им бяха винаги готови да посегнат към камите.

Корбет спря в кръчмата „Веселите момичета“ и накара Ранулф да наеме стая, която да използват по-късно. Щом с това беше приключено, те продължиха през Карфакс и по тясната мръсна уличка към болницата „Сейнт Осит“ — занемарено триетажно здание, което се издигаше в двор, ограден от каменна стена. На портата се тълпяха просяци. В покрития с чакъл двор уморен на вид послушник в кафяво расо, препасано с мръсен шнур, им раздаваше комати твърд ечемичен хляб. Те се бяха наредили пред дървена маса, където други двама послушници разпределяха димящи купи с месо и зеленчуци. Корбет и Ранулф си проправиха път натам.

— Никога не съм виждал подобно място — прошепна Ранулф. — Дори в Лондон.

Корбет можеше само да се съгласи. Тук имаше поне сто просяци, някои по-млади и жизнени, но повечето стари и прегърбени, облечени в дрипи. По-голямата част бяха бивши войници — те все още носеха следите от ужасните си рани; с лица, изгорени от врящо масло, безоки, куци; мнозина лежаха върху импровизирани носилки. Корбет забеляза, че и тук, както в други болници, където беше ходил, въпреки възрастта, раните и бедността си, тези мъже бяха решени да оцелеят, вкопчили се в останалата им искрица живот. В известен смисъл, заключи той, смъртта на тези хора беше по-жестока от делото на убиеца в „Спароу Хол“. Тези хора бяха беззащитни — мъже, които въпреки тежката си съдба, продължаваха да се борят.

— Мога ли да ви помогна?

Корбет се обърна. Гласът беше мек и мелодичен, но мъжът, който се беше обърнал към него, беше висок и добре сложен. Беше облечен в кафяво расо на францискански монах, имаше добре поддържана тонзура, но в лице приличаше на добродушен жабок с постоянно примигващите си очи и пълните устни, които се разтягаха в усмивка.

— Съжалявам, че съм грозен — заяви францисканецът и потупа Корбет по рамото. Ръката му беше като мечешка лапа. — Чета по очите ти какво си мислиш, сър. За хората съм грозен, но може би Бог мисли иначе.

— Търся игумена — отвърна Корбет. — И мисля, че човек, който се грижи за бедните, не може да е грозен.

Францисканецът стисна ръката му и здраво я разтърси.

— Ти трябваше да станеш францисканец — изрева той. — Кой си, по дяволите?

Корбет му обясни.

— Аз съм брат Анджело — представи се монахът. — Аз съм игуменът. Това е моето имение, моят дворец. — Той вдигна поглед и присви очи към слънцето. — Храним по двеста просяци на ден — продължи той. — Но ти не си дошъл да ни помагаш, нали? И със сигурност не носиш пари от краля.

Францисканецът покани Корбет да се качи по стълбите към болницата и го въведе в белосаната си килия. Корбет и Ранулф приседнаха на леглото, докато отец Анджело си примъкна един стол.

— Тук си заради Звънаря, нали? Всички чухме за този смахнат негодник и убийствата в „Спароу Хол“.

— Кралят чу и за убийствата в „Сейнт Осит“, или по-точно — бързо добави Корбет, когато видя как усмивката на лицето на монаха изчезва, — за труповете, открити в горите извън града.

— Малко знаем за това — призна брат Анджело. — Огледай се, писарю; тези хора са бедни и нещастни просяци. Кой, за Бога, може да бъде толкова жесток с тях? Не мога да си го обясня — добави той — и не мога да ти помогна.

— Не си ли чул някакви слухове? — попита Корбет.

Брат Анджело поклати глава.

— Нищо освен безумните дрънканици на Годрик — промърмори той. — Сам знаеш, Корбет, хората идват и си отиват оттук, когато пожелаят. Те просят по градските улици и са безпомощни, лесна плячка за човешката злоба и омраза.

— Помниш ли Брейкспиър? — попита Корбет. — Войник, бивш командир от армията на краля?

— Тук има много такива — извини се брат Анджело, поклащайки глава и погледна Ранулф. — Ти имаш вид на войник, приятелю. — Той посочи меча, камата и кожените му ботуши. — Вървиш наперено. — Наведе се и го потупа по ръката. — Излез навън, войниче, и виж бъдещето си. Някога те също са се перчили под слънцето като теб. Но, стига, ще отида да намеря стария Годрик.