Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

— Да, лекциите ми се основават на произведенията на Свети Тома Аквински.

— И коментираш ли доказателствата му за съществуването на Бога?

— Разбира се.

— В такъв случай — продължи Корбет, — би ли се съгласил, че ако успея да докажа, че Бог съществува, той ще престане да съществува?

Епълстън присви очи.

— Искам да кажа, че ако аз, който съм ограничен и смъртен, мога да докажа без съмнение, че съществува безкрайно и безсмъртно създание, тогава или аз също съм безкраен и безсмъртен, или онова, което доказвам, изобщо не би могло да съществува. С други думи, подобно слабо доказателство за съществуването на Бога е твърде просто и следователно, не е логично. Все едно да кажа, че мога да излея два литра вода в халба от половин литър: ако мога, или водата не е два литра, или халбата е много по-голяма.

— Concedo 12 12 Concedo (лат.) — Съгласен съм. — Бел.ред. — неохотно каза Епълстън. — Макар че трябва да помисля над онова, което каза, сър Хю.

— Същото се отнася до Пасърел — бързо добави Корбет. — Ако той е Звънарят, убиецът на Робърт Ашъм и Джон Копсейл, без да споменаваме старите просяци, тогава бих казал, че това разрешение е твърде просто, твърде удобно и следователно, напълно нелогично.

— Съгласен съм — заяви Ранулф и направи гримаса на Малтоут.

— Кой тогава е убил Ашъм? — попита Трипъм тихо.

— Не знам — отвърна Корбет. — Затова съм тук. — Той се обърна към Трипъм. — Бих искал да посетя библиотеката довечера, може би след вечеря?

— Разбира се — отвърна заместник-деканът. — Можем да изпием там виното си, много е уютно.

Мастър Мот се приближи и потупа лейди Матилда по рамото, правейки странни знаци с ръце.

— Вечерята скоро ще бъде сервирана — заяви тя, изправи се и взе бастуна си от ъгъла до камината. — Господа, ще се видим по-късно. — После закуцука към вратата, подпирайки се с една ръка на бастуна, а с другата — на ръката на глухонемия си прислужник.

Разговорът се прехвърли върху други теми. Епълстън и Трипъм задаваха въпроси за съда и цената на житото в имението Лейтън. Появиха се и други преподаватели — Ейлрик Чърчли — по естествена история, слаб като върлина, със сприхав нрав. Сиви кичури стърчаха по плешивата му глава. Говореше с висок, писклив глас и Корбет трябваше да предупреди безмълвно Ранулф и Малтоут да не се смеят. Питър Лангтън, дребен, намръщен мъж с тясно лице и сълзливи очи, се подмазваше на всички, особено на Чърчли, когото нарече най-добрия лекар в Оксфорд. Бърнард Барнет пристигна последен. Беше нисък и дебел, с пълно лице и високо чело, тревожни очи и увиснала долна устна. Имаше вид на заядливец, който всеки момент ще започне да спори колко ангели могат да се съберат на върха на една игла.

Лейди Матилда се завърна и Трипъм ги поведе навън по коридора към трапезарията. Тя беше разкошно обзаведена, уютна и топла. Масата в средата беше застлана с покривка от златоткан брокат, която проблясваше под светлината на восъчните свещи заедно със сребърните и калаени чаши, кани и прибори. Върху тъмната ламперия висяха прекрасни гоблени, изобразяващи сцени от живота на крал Артур. Малки килимчета покриваха пода, ароматно ухаещи мангали стояха във всеки ъгъл, а върху покритите с възглавнички седалки под прозореца огромни вази с рози разнасяха своя сладък аромат, примесвайки го с вкусните миризми от килера в другия край на помещението. Трипъм седна начело на масата, лейди Матилда — от дясната му страна, Корбет — от лявата. Ранулф и Малтоут бяха настанени в другия край на масата с Ричард Норис, който надзираваше готвачите. Трипъм каза молитвата, прекръсти се набързо и вечерята беше сервирана: супа от пъдпъдъци, последвана от лебед и фазан във вкусен винен сос и печено говеждо с горчица. Виното се лееше обилно, поднасяно от мълчаливи прислужници, които чакаха в сенките. Корбет едва опита от всяко ястие и пи малко, но Ранулф и Малтоут нападнаха вкусните блюда като изгладнели вълци.

Повечето от преподавателите пиеха много и бързо, зачервиха бузи и започнаха шумно да разговарят. Трипъм беше необичайно мълчалив, докато лейди Матилда, чиято омраза към заместник-декана беше очевидна, едва похапваше от чинията и отпиваше от чашата си. От време на време се обръщаше и правеше странни знаци с ръце на мастър Мот.

Трипъм се приведе през масата.

— Сър Хю, искаш ли да поговорим за онова, което те доведе в Оксфорд?

— Да, мастър Трипъм. — Корбет погледна към останалите. — Може би сега е удобният момент.