Пол Дохърти - Звънарят от Оксфорд

Водачът на студентите спря объркан. Щеше му се да отвърне също така остроумно. Корбет му се закани с пръст.

— Май си зарязал учебниците?

— Точно така — отвърна небрежно младежът. В гласа му се долавяше лек уелски акцент. — Животът в колежа се обърква от идването и заминаването на любопитни кралски писари.

— В такъв случай — обади се Ранулф и пристъпи напред — можеш да ни придружиш в Уудсток, за да обсъдим този проблем пред негово величество краля.

— Едуард Английски не ме интересува — отвърна студентът, усмихвайки се през рамо на спътниците си. — Признаваме единствено самовластните принцове на Уелс, Люелин и Дейвид.

— Това е измяна — отвърна Ранулф.

Водачът отново пристъпи напред.

— Казвам се Дейвид-ап-Томас — заяви той враждебно. — Какво има, писарю, не харесваш ли уелсците?

— Напротив — отвърна Корбет, слагайки ръка на рамото на Ранулф, за да го възпре. — Моята съпруга е лейди Мейв-ап-Люелин. Чичо й Морган ми е роднина. Да, бих се срещу уелсците, но те бяха смели воини, а не нагли побойници.

Студентът ги погледна изненадан.

— А сега — продължи Корбет — или се махни от пътя ми, сър…

— Остави го, Ап Томас! — прозвуча глас.

Ричард Норис си проби път сред тълпата. Студентите се разпръснаха не заради пристигането му, а заради думите на Корбет, че е сроден с едно от най-видните семейства от Южен Уелс. Докато ги водеше през двора към салона на долния етаж на общежитието, Норис се извиняваше. Коридорът беше доста мръсен, белосаните му стени бяха покрити с петна, но самият салон беше уютен. Подът от пясъчник беше добре измит, по стените висяха гоблени, щитове и оръжия. Норис ги покани да седнат край една маса и щракна с пръсти на прислужника да донесе чаши бяло вино и поднос захаросани бадеми.

— Трябва да се извиня заради поведението на Ап Томас — задъхано каза той, сядайки на масата до Корбет. — Като уелски благородник той много обича да се перчи.

— Има ли тук много уелсци? — попита Ранулф.

— Доста — отвърна Норис. — Когато Хенри Браос основал колежа и купил това общежитие, в хартата била включена специална клауза да се приемат студенти от графствата в Южен Уелс. — Норис се усмихна. — Хенри се чувствал гузен заради уелсците, които избил, но… не е ли така с всички нас, сър Хю?

Известно време те обсъждаха кралския военен поход в Уелс. Норис си припомни мъгливите долини, коварните блата, внезапните засади и безшумно промъкващите се уелски бойци, които се прокрадваха нощем в кралския лагер, за да прережат нечие гърло.

— Дълго ли служи там? — попита Корбет.

— Известно време — отвърна Норис и разпери ръце. — Така получих назначението си тук. Като награда за заслуги. — Той погледна часовата свещ, която гореше в кътчето до камината. — Но да тръгваме, сър Хю, очакват ни в колежа в седем, а мастър Трипъм много държи на точността. — Той се изправи. — Приготвил съм ви две стаи на втория етаж.

Той ги поведе по дървеното стълбище. От време на време трябваше да спират, за да се разминат с бързащите студенти, понесли книги.

— Следобедните лекции — поясни Норис. После започна да разказва как Браос купил трите големи къщи и ги свързал, за да се получи общежитие.

— Тук си имаме всичко — гордо каза той. — Тавански помещения за обикновените граждани, стаи за прислугата, апартаменти за благородниците. За всички, които имат пари да си платят. — Видя, че Малтоут се поти под тежестта на дисагите. — Но да побързаме.

Стигнаха до втория етаж. Той беше мрачен и влажен, с плесенясали стени. Норис отвори две врати — стаите приличаха на монашески килии. В първата имаше две походни легла, а във втората, предназначена за Корбет — постеля на земята. За него бяха предвидени и маса, стол, шкаф, два свещника и разпятие на стената.

— Това е най-доброто, с което разполагаме — промърмори Норис и засрамено погледна Корбет. — Сър Хю, всъщност не сте желани тук, трябва да го знаете. — Той отново забърза. — Ако ви е студено, ще ви изпратя мангали. И за Бога, внимавайте със свещите, живеем в непрестанен страх от пожар. Трапезарията и общият салон са на приземния етаж, макар че мастър Трипъм сигурно ще ви покани да се храните в колежа.

— Можем ли да получим малко вода? — попита Корбет. — Със спътниците ми бихме искали да се измием.

Норис кимна и ги остави.

Мърморейки и ругаейки под нос, Ранулф и Малтоут се настаниха колкото може по-удобно. Корбет остави малкото си вещи в очуканото шкафче под тесните прозорци. Чантата с принадлежностите си за писане скри под възглавницата, преди да отиде да види как са Ранулф и Малтоут. Застана в коридора и се усмихна — Малтоут вече здраво спеше, сгушен като дете. Ранулф беше седнал до него, загледан мрачно в стената.